Чтение онлайн

Техничарите продължаваха да размахват ръце и да викат от нищото различни инструменти, с които да измерят проблема… сякаш стократно по-ниската скорост беше нещо, което можеш да „анализираш и решиш“. Пък и имаше сериозни препятствия, които им пречеха да гледат навън.

Първото — гледката назад, към Слънцето и Земята, беше напълно блокирана от огромния товарен контейнер.

— Така не можем да направим точно доплерово измерване, а само приблизително да изчислим колко бързо се отдалечаваме от Слънцето — обясни една учена глава.

Друга пречка — можеха да създават телескопи

и всякакви неща само с едно махване на ръка, но само тук, на средните фрактални нива, където „магията“ беше възможна, но пък мъглата закриваше изгледа към звездите. Беше безполезно да се опитват да замъкнат инструментите „нагоре“ към мястото, където кристалът се срещаше с космоса. Изградените от виртуален материал уреди просто се изпаряваха при приближаването до стената. Само автономно копираните личности, или АКЛ, можеха да оцелеят до тази сурова външна реалност.

— Причината за всичко това може и да е политическа — предположи Лейси Доналдсън. — Консенсусът за построяването на космическия завод и лазера никога не е бил пълен или всеобщ. Движението за отказване все още бе много силно. С ново ръководство и може би пришпорени от някое лошо събитие, популистите може и да са взели властта и да са спрели прогреса.

„Ох“ — помисли си Хамиш и си спомни времето, когато самият той беше начело на световното движение.

— И следователно — сърдечно продължи Най-стария оцелял — проблемът може да е само временен. Често се случва някоя раса да спре за момент, да разреши някои емоционални въпроси и после да продължи производството.

— Същото се случи на няколко пъти на Турбулентност — добави Куриерът на предпазливостта. — Така че е възможно всеки момент ускоряването да продължи.

При нормални обстоятелства подобно нещо би ободрило Хамиш. Точно сега обаче той намираше всяко съгласие между Най-стария оцелял и Куриера за потискащо.

Погледна надолу към невъобразимите дълбини с все по-увеличаваща се сложност и се замисли. „Защо да не се гмурна там още сега? Да започна да изследвам. Да опитам онези магически способности. Да видя чудесата, изградени вече от другите пътници само със силата на мисълта… и може би да започна да строя свои собствени?

През целия си живот съм бил известен с творчеството си. Това може да е истинският ми шанс. Да покажа на какво съм способен. Да си представям по-велики неща от всички други!“

Така или иначе, планът поначало си беше точно такъв. Дори сондата им да пътуваше към целта си и да имаше всички шансове за успех в другия край, той пак щеше да прекара деветдесет и девет цяло, деветстотин деветдесет и девет (и т.н.) процента от времето си или в сън, или в игри, симулации и на приказни места.

„Поне на това разстояние ще можем да улавяме известни количества слънчева енергия.“ След като кристалният кораб пестеше енергия, самото време щеше да се забави за всички пътници.

— Е — обади се един от човеците зад него, — ако положението е такова, ако са изключили лазера, поне да си бяха направили труда да ни кажат!

— Да кажат на десет милиона бучки стъкло, че всичко е цъфнало и вързало? — изсумтя

професор Ноозон. — Че трябва просто да почакаме, докато истинските хора на Земята престанат с разправиите си? Защо да се чувстват длъжни да го правят? Не забравяй, че ние не сме хора. Не сме граждани. Ние сме същества от сонди, чат ли си? Копия на борда на цепелин, тръгнал наникъде. И сме само една машина от милиони. Ние сме нищо, човече. Нищичко не ни дължат.

„Млъквай“ — мислено му заповяда Хамиш. Ноозон обаче продължи:

— Мисля, че трябва да приемем другата възможност, братя и сестри. Че това може да не е просто политическа спънка. Трябва да приемем, че се е случило най-лошото. Че старият порочен свят най-сетне е направил крачката.

— Каква крачка? — попита някой.

— Че как?! От ръба на пропастта — и решителна крачка напред. Загърбил е Яхве и е заминал там, където отиват всички грешници.

— Какво искате да…

— Че Земята си е отишла и се е пръснала, човече! Че цялата надежда е прецакана. Че е свършено. И че затова никой не вдига телефона.

Хамиш си помисли, че по време на дългото мълчание, което последва, кристалът — цялата тяхна вселена — се е отдалечил с няколко хиляди километра от Слънцето. Голямо разстояние… и в същото време абсолютно нищожно.

Накрая Лейси Доналдсън заговори съвсем тихо:

— Чудно ми е какво е било… кой от начините на провал. Шансовете винаги са били против нас. Имаше толкова много начини да сгрешим при прехода… да пратим всичко по дяволите… още преди външното влияние да влоши положението още повече. Може да е било война. Изкуствено изобретена болест. Сриване на изхранването. Катастрофален експеримент. Поредната екологична каша. Или…

И млъкна задавено.

Хамиш се загледа още по-настойчиво в дълбините. Половината от полезрението му бе заета от проблясващата вътрешна стена на кораба, почти вертикална при кърмата. И непосредствено от другата страна на тази бариера беше огромната тъмнокафява стена. „Кутията“, която Ноозон и останалите се бяха опитвали да изучат, докато не бяха дошли много по-сериозните новини. Новини за провал. За това, че са ги изоставили.

„Плюс вероятността да сме последните останки от човечеството. Без дори да бъдем успешно изпратени през пропастта към другите звезди, а оставени да се носим в самите покрайнини на Слънчевата система, на борда на «кораб», пълен с генетични и културни съкровища. Дарове, предназначени за други, далеч оттук.

Вероятно можем да се надяваме — или да си представяме, — че някой ден един от тези кристали ще бъде открит. Може би от посетители от някое далечно място. И че някой ще може да дешифрира, да изучи и да се наслади на парченцата от онова, което сме били… като например на моите романи и филми.

Но за да се случи това, някоя раса би трябвало да оцелее в космоса, за да стане първият истински пътешественик между звездите. Някои разумни същества трябва да намерят истинско лекарство и най-сетне да се спасят от капана.