Битие

Вселената имаше две огромни половини.

Полусфера от блещукащи звезди заобикаляше Джералд отдясно.

Синьо-кафявата Земя заемаше другата страна. Домът, след като приключи с тази работа. След като оправи бакиите, оставени от едно друго поколение.

Подобно на зародиш в утроба, Джералд се носеше в кристална черупка, кацнала на върха на дълга стрела, на известно разстояние от космическата станция „Издръжливост“. Изолиран от туптящия й пулс, този мехур беше повече космос, отколкото станция.

Тук можеше да се съсредоточи върху сигналите от сателита на стотици километри разстояние. Дълга тясна ивица виеща се нишка далеч горе.

Бола. Неговото ласо. Неговият инструмент в тази задача.

Болата е моята ръка. Щипката е шепата ми. Магнитът е лостът. Планетата — опорна точка.

През повечето дни това кратко четиристишие помагаше на Джералд да се съсредоточи върху работата — работа на възхваляван боклукчия. „Още има хора, които ми завиждат. Милиони. Там долу, в онази мъгла от море, облаци и брегове.“

Някои сигурно гледаха нагоре — точно сега, когато нощта се носеше по-бързо от пясък през пренаселената Суматра. Здрачът беше най-доброто време да се зърне голямата стара станция. Мисълта, че някои хора все още гледат нагоре, го караше да се чувства свързан с човечеството всеки път, когато „Издръжливост“ прекосяваше терминатора, независимо дали по зазоряване, или по залез.

„Съсредоточи се, Джералд. Върху работата.“

Протегна дясната си ръка и се опита да нагласи напрежението в гърчещия се на две хиляди километра над него кабел, сякаш той бе някакво мудно продължение на тялото му.

И кабелът отговори. Сигнали запулсираха по невросензитивния костюм на Джералд… но изглеждаха сбъркани.

„Моя грешка“ — осъзна той. Командите, които бе изпратил на деликатния сателит, бяха твърде бързи, твърде нетърпеливи. Малкият Хачи изкряска протестиращо. Определено не беше щастлив.

— Добре. — Джералд се намръщи на мъничкото животинче,

също облечено в невросензитивен костюм. — Не си събирай опашката на кълбо. Ще го оправя.

Понякога у една маймуна може да се намери повече здрав разум, отколкото у човек.

„Особено ако човекът е така раздърпан“ — помисли си Джералд. Случаен поглед към собственото му отражение разкри колко е омърлян еластичният му екип от разлетите напитки и машинни поддържащи течности. Покритите с прошарена четина бузи бяха изпити. Измъчени очи под рунтави вежди.

„Ако се прибера в Хюстън в този вид, семейството няма да ми позволи дори да припаря до къщата. Макар че с натрупаните пари…

Стига, съсредоточи се!“

Смръщи се и чукна два пъти лявата си ръка над китката, после три пъти дясната. Костюмът му реагира с поредна доза Бавен сок през вена в бедрото му. Спокойствие, което би трябвало да проясни мисленето му, се плъзна по тялото му…

… и времето като че ли забави ход.

Сега ответните сигнали от далечната бола имаха време да наваксат. Джералд се чувстваше част от трийсеткилометровата нишка, която се гърчеше тежко и тромаво на по-висока орбита. Пулсиращите електрически токове, които туптяха там горе, се превеждаха в слаб сърбеж тук долу, като започваха от китката му, продължаваха по ръката и рамото, спускаха се по гърба към палеца на левия му крак, където сякаш се забиваха за опора. Когато Джералд натискаше, далечният кабел-сателит реагираше, като прилагаше сила върху магнитното поле на планетата.

Телеоперация. В епохата на все по-сложен изкуствен интелект някои задачи все още се нуждаеха от присъствието на пилот човек. Та дори той да се носи в мехур далеч под арената на реалните действия.

„Да увеличим мъничко тока. Да забавим скоростта на въртене.“ Сърбежът в палеца му прати няколкостотин ампера електричество, които бяха изплюти от единия край на гърчещото се въже и увеличиха магнитното теглене. Огромният кабел се завъртя мъничко по-бавно на фона на звездите.

Хачи изсумтя кисело от собствената си мрежа поддържащи нишки. Така беше по-добре, макар че капуцинът още се нуждаеше от убеждаване.

— Дай ми малко свобода на действие — измърмори Джералд. — Знам какво правя.

Динамичният модел на компютъра обаче споделяше мнението на Хачи. Той все още предвиждаше труден захват, когато върхът на кабела осъществеше кратката си среща с… парчето космически боклук, попаднало в полезрението на Джералд.

Нова команда с почукване на зъби и нощта го обгърна още по-плътно, симулирайки какво би видял, ако беше там горе, на стотици километри по-високо, при бързо носещия се връх на кабела, където звездите блестяха по-силно. От онази височина дискът на Земята изглеждаше много по-малък и запълваше едва четвърт от небето.

Сега всичко, което чуваше, усещаше и виждаше, идваше от роботизирания кабел. От ласото му. От закачената за някое далечно съзвездие лиана, на която да се люлее.

„Маймуни сме били… и си оставаме маймуни.“

Въжето стана тялото на Джералд. Електрическият сърбеж по гръбнака му, подобен на студен полъх, носещ суграшица, бе радиационният вятър на Ван Ален, уловен в магнитните пояси, които пращяха латерално на средновисоки орбити от деветстотин километра чак до трийсет хиляди или някъде там.