Чтение онлайн

— Кога ще стане това? — попита Емили.

Жената-птица изкряска в отговор и Хамиш изненадано си даде сметка, че вече може да я разбира и без помощта на очилата.

години триста и дванайсет и като ястреби се спускаме към светлината

— Дори когато се спуснем обратно — продължи Лейси, — това ще бъде кратко, подобно на комета преминаване, последвано от още векове в студената зона тук. И така до

безкрайност.

Хамиш не знаеше как да реагира.

На едно ниво се чувстваше предаден. Манипулиран! Ужасно използван от властимащите на Земята, чиито грандиозни приказки за изстрелването на десет милиона пратеници на спасението, носещи Лекарството на други светове, се бе оказала една голяма…

… измама.

Думата блъсна подсъзнанието му с такава сила, че той направо я видя да проблясва за момент в пространството. Въпреки все още кипящото негодувание част от него се чувстваше обхваната от мрачното възхищение към иронията на ситуацията.

„Хамиш, кажи си честно. Нима ти, големият измамник, можеш да се оплакваш?“

„Разбира се, че мога!“ — разгорещено отвърна той сам на себе си. И неволно забеляза, че вътрешният му конфликт е толкова жив и така сложен, че го кара да се чувства съвсем истински, от плът и кръв, за първи път откакто се бе събудил като виртуално същество в този свят. Гневът и иронията сякаш подсилваха усещането…

„… че съм жив!“

Както и да е, не беше единственият, който кипеше от гняв. Малко по-нататък на стъклената равнина Най-стария оцелял крачеше нервно и тропаше разгневено с крака. Никой досега не беше виждал някоя негова версия да се държи по подобен начин.

„Защото винаги изглеждаше спокоен и абсолютно уверен — помисли Хамиш. — Но двамата с него сме вбесени поради различни причини.

Тази версия на Хамиш Брукман е все още егоцентрична. Аз исках да съм пътешественик сред звездите. Исках лично, в тази виртуална форма и на борда на този кораб, да видя други светове и странни същества. И съм ядосан, защото съм лично разочарован.

Най-стария оцелял обаче е еволюирал, разумен вирус. На него изобщо не му пука за това конкретно негово копие, нито дали точно тази сонда някога ще установи контакт. Вбесен е, че никое от десетте му милиона копия няма да има възможност да зарази някоя далечна раса. И че човечеството няма да създаде още милиони или милиарди негови копия. Не и сега. А може би и никога.“

Странно, но видът на разярения извънземен помогна на Хамиш да овладее собствения си гняв. Той погледна Емили Тан, която имаше най-много причини да се чувства предадена. Прочутата научна героиня на столетието, чиято страхотна идея бе довела до чудото на съживяването на изчезнали извънземни разумни видове и добавянето им в огромната смесица на Земята, като по този начин някои от обитателите на кристалите бяха станали съюзници на човечеството. Метод, който изглеждаше средство против Чумата. Техника, която според безброй земни жители си струваше да бъде пръсната

сред звездите. Пратка надежда, наречена Лекарството.

„Нашият флот от десет милиона сонди беше представен като авангард на много други. Дар от Земята. Невероятна по мащабите си ваксинация, която да сложи край на галактическа катастрофа, продължаваща над сто милиона години! Само че…“

Само че какво бе станало после?

Вестителят в образа на Джералд Ливингстън беше обяснил какво смятат най-ярките умове на човечеството, макар засега да пазеха заключението си в тайна. Горчива дедукция, до която Хамиш беше стигнал и сам преди часове.

Че лекарството е отлична стъпка, палиативна мярка, дори краткосрочен цяр… но в никакъв случай не и цялостно решение на проблема.

Може би само един процент от технически развитите разумни раси щяха да му обърнат внимание или да го приложат правилно. С времето болестта щеше да намери начин да измами дори тях. Самият мисионерски плам, обхванал Земята, страстното желание за щедро разпространяване на Лекарството доказваше, че заразата все още действа! По-изтънчено, но с все същата цел — човечеството да изпадне в неудържим пристъп и да започне да бълва вируси към звездите.

Не. Най-добрите умове на Земята — човеци, ИИ, делфини и други — бяха стигнали до следното заключение: „Все още не сме готови. Ако започнем сега, дори носейки така нареченото Лекарство, ние ще бъдем част от проблема.

Също като Турбулентност, която се е докарала до пълно изтощение, изстрелвайки «предупреждения» със скрити в тях капани.

Не, има само един курс на действие, който е разумен в момента.

Да учим още.

Трябва да разберем какво се случва в космоса!“

И Хамиш се възхити на Емили Тан, създателката на Лекарството. Ето я тук, заедно с всички. Спокойно преодолява разочарованието, спори, обсъжда, помага за планирането на следващата стъпка.

Стъпка в тяхната мисия. Истинската им мисия. Мисия, с която Лейси Доналдсън-Сандър би трябвало да се гордее. Хамиш погледна Лейси. Тя вече почти трепереше от желание да продължат. Тя, жената, чиято мечта се сбъдваше.

„Ние сме телескоп.“

Това казваше всичко.

„Аз съм част от телескоп. — Хамиш се замисли върху странната смесица от унижение и високомерна гордост. — Това е предназначението ми. Причината за съществуването ми. Част съм от най-големия телескоп, замислян от човечеството.

Може би най-големият, създаван във Вселената.“

Усети как псевдопулсът му се успокоява и яростта преминава просто в негодувание и огледа групата. Най-малко трийсет виртуални същества, човеци и извънземни, се бяха скупчили около огромната книга, оставена им от иивестителя Джералд, преди той да се оттегли обратно в дълбините, като им отдаде весело чест.

„Ще изучаваме галактиката от родната си система.

Ще използваме Слънцето като гравитационна леща.“