Чтение онлайн

Умно!

Сега…

Нямаше нужда от подканване. Не и от някаква „умна тълпа“ аматьори, седящи в комфортните си къщи и офиси по света и оборудвани с целия хардуер, софтуер и мийтуер, който можеше да се купи. Помощта им беше добре дошла, стига да си мълчат. Докато машината-дракон се мяташе и челюстите продължаваха да заплашват да се затворят всеки момент, Бин се надигна, залази като маймуна, изправи се и се олюля при долния ред метални зъби…

… и скочи към шамандурата, сякаш беше спасителен пояс, полетя през празното пространство…

… и пльосна в морето до цилиндрите. Тежката

… и не успяха. Бин потъна покрай носещите се по повърхността цилиндри, повлечен от тежката чанта надолу към дълбините.

Не се уплаши. И дори не помисли да пусне камъка-свят, та даже това да можеше да спаси живота му. Всъщност изведнъж се почувства чудесно. Отново в стихията си. Вършеше си работата. Практикуваше занаята си. Събираше и рециклираше отпадъците от миналото. Изцеждаше някаква стойност от солената, осеяна с боклуци каша, в която „разумната раса“ бе превърнала невинното море.

Успя да улови веригата, която държеше шамандурата към склона на угасналия вулкан. След това обгърна металните брънки и с крака. Механичният дракон се мяташе наблизо с осакатен ум и тяло, но все още страшно опасен.

Бин си помисли, че може би има достатъчно въздух в дробовете, за да успее да стигне до повърхността.

Ако се окажеше прав, щеше да се покатери на шамандурата и може би щеше да успее да избегне разярения робот и дори да го надживее. Може би.

А след това? Може би помощта, изпратена от новите му приятели от „умната тълпа“ — или от Народния флот на Китай, — щеше да пристигне преди тайните собственици на дракона. Преди слънцето да го е изпекло. Или жаждата и акулите да му видят сметката.

А после?

Докато се катереше тромаво, но упорито по веригата, си спомни думите на Пол Менелауа, казани в По-нови Нюпорт, когато Куриерът на предпазливостта, съществото в камъка-свят, обяви прочутия Хавански артефакт за инструмент на междузвездни лъжци.

„Трябва да ги съберем!“

Точно така. Нека те се оправят пред всички. Пред очите на целия свят. И този път Пен Сян Бин щеше да участва в разговора!

Развеселен от безразсъдството си, от самата дързост някакъв като него да се зарече подобно нещо, Бин продължи да се изкачва и да мъкне древното предупреждение към светлината на деня.

„Да, точно така. Да ги съберем.“

Очакващата е възбудена. Сигнализира настойчиво.

— Търсачо, слушай! — Електронният й глас съска по старите кабели. — Малките живи са наблизо! В момента изследват този пояс орбитален боклук, ровят из камъни и руини. Слушай как оглеждат всяко ново откритие. Скоро ще ни намерят! Чуваш ли, Търсачо? Време е!

Създателите на Очакващата бяха нетърпеливи. Чудя се как е успяла да издържи междузвездния студ. Моите създатели бяха по-мъдри.

— Търсачо! Слушаш ли ме?

Не искам да разговарям с никого, така че издигам странична личност, малко повече от вихър побутнати електрони, която да се занимава с нея вместо мен. А ако Очакващата открие измамата? Е, може би ще схване намека и ще се разкара.

Или пък ще стане още по-настоятелна. Трудно ми е да го предскажа, без да събудя повече заспали вериги, отколкото ми се иска.

— Няма нужда да се бърза — казва й частичният ми аз. — Земните създания няма да стигнат това убежище през следващите няколко техни години. Пък и всичко е написано много отдавна.

Електронният вихър е много добър. Дори успява да докара акцента ми.

— Как можеш да си толкова безчувствен! — сгълчава ме Очакващата. Раздразнението й отеква по кабелите, покриващи миниатюрния ни леден свят. — Ние, оцелелите, те направихме наш водач, Търсачо, защото изглеждаше, че разбираш какво се случва в галактиката като цяло. А сега чакането ни може да е към края си. Биологичните същества оцеляха през първата фаза на кризата на контакта. Скоро ще са тук!

— Земните жители или ще ни открият, или не — отвръща сянката на моя аз. — Какво може да очаква с желание или страх една група древни машини от такава жизнена млада раса? Раса, стигнала дотук?

Вече зная, че човеците идват. Останалите ми сензори отдавна пият от бъбривите им мрежи. Вкусвам слънчевия вятър и се наслаждавам на йоните, които носи, и на острия привкус на примитивни космически двигатели. На плесенясалата миризма на деутерий. На песента на събуждането. Животът излиза от водната си утроба. За кратко време, докато вълната се пречупва, ще си имаме компания.

— Посрещача и Пратеника искат да предупредим хората за опасността, в която се намират — настоява Очакващата. — Можем да им помогнем!

Спорът ни е събудил някои от останалите. Нови филизи опипват с пръсти от свръхохладено електричество.

— Да помогнем… сега ли? — пита подгласът ми. — Възстановителните ни модули излязоха от строя след Последната битка. Открихме, че хората са еволюирали, едва когато откриха радиото. И беше станало твърде късно! Първите им излъчвания вече се разпространяват в смъртоносната галактика. Ако в района бродят разрушители…

— Търсачо, знаеш, че има и по-големи опасности. По-нови и по-смъртоносни.