Чтение онлайн

„Някакви признаци за активност по вътрешната страна на пояса?“

След като беше научил модния начин на съобщения с мисъл, вече не му се налагаше да изпраща субвокални гласови команди към ларинкса си, като почти ги изговаряше с мускули. Отговорът дойде като тих звуков сигнал и бързи символи в горната лява четвъртина на полезрението му.

Не засичаме никакви неизвестни активни обекти.

Изображението се появи навсякъде около Джералд и го потопи в леко извита арка от малки смътни светлинки, показващи астероиди с размери до няколкостотин километра. Започвайки от позицията на „Ибн Батута“, на около милион километра

навън от Марс, гъстотата на радарните отражения се повишаваше непрекъснато, за да достигне пика си на половината разстояние до орбитата на Юпитер. Джералд можеше да види и да усети носещите се отломки — въглеродни, каменни и метални, — останали от формирането на Слънчевата система. Ако се съсредоточеше върху една, тази част от Пояса щеше да бъде увеличена, за да покаже всички известни на човешката наука детайли за мястото. Затова внимаваше да не се заглежда.

Джени и Куриерът гледаха как гигантските цветчета на телескопа се отварят окончателно и бързо преминават в работно състояние, извършвайки с иитоматична скорост тестове за калибриране. Умът на Джералд обаче беше насочен повече към изобразените данни.

„Техниките за визуализация стават все по-добри. Сякаш мога просто да се пресегна и да разбутам всички тези астероиди…“

В отговор на неизказаната команда корабният ИИ промени симулацията и накара всички естествени скали да изчезнат; останаха само петънца (много по-малко, но въпреки това многобройни), които се движеха предимно във вътрешния кръг на пояса. Джералд ги разпозна без външна помощ. Всяка точка бе междузвезден кристал — засечен, но засега без да е прибран.

Наистина ли бяха минали само двайсет и пет години, откакто тези малки цилиндри, блокчета и сфери бяха смятани за съкровище, оправдаващо всички рискове по откриването им? И всяка цена за придобиването им? Воденето на експедиция за събиране на повече „междузвездни верижни писма“ беше връхната точка от кариерата на Джералд като астронавт. Образците, които беше успял да донесе с Акана, Емили и Генадий, се оказаха ключови компоненти в един вид ваксина — тоникът, който помогна на човечеството да се излекува от лош случай на световна паника от контакта.

Е, помогна отчасти. Последователите на Движението за отказване, романтици и фанатици от всякакъв вид, все още мърдаха наред с КС лигата, която гръмко настояваше да бъдат изградени съоръжения, които да ни копират сега.

Събирането на кристални мисионерски сонди все още беше с приоритет, особено за Бен Фланъри и другите специалисти по извънземни, които усъвършенстваха моделите си на галактическия квартал, простиращ се на хиляда светлинни години около Земята — установяваха кои видове са живели някога край отделните звезди и кога всеки от тях е минал през собствената си треска, изграждайки безумни заводи и кихайки още космически вируси. Изграждането на този модел беше важна работа; имаше и други причини да се събират още образци, но отчаяната нужда вече не беше така належаща.

Джералд нареди светещите точки да угаснат и останаха…

Земните кораби са отбелязани с жълто.

„Толкова много?“ — зачуди се Джералд. От кодираните сигнали се виждаше, че над двайсет са с човешки екипажи. По-малките жълти точки обозначаваха автоматични изследователски апарати, които сновяха из Пояса, търсейки следи и останки, които ставаха все повече с навлизането в скалистия лабиринт. Изпотрошени парчета

от допотопни машини, загатващи за някаква минала катастрофа — следи от древни местопрестъпления.

Или от война.

„Ами стрелците? Някакви следи от активни СФУК?“

Ако са останали такива — отвърна отбранителният ИИ, — те са предпазливи и внимателно се крият. Не реагират на новия телескоп. Вероятността за атака вече е от порядъка на четири процента. И продължава да намалява.

Джералд въздъхна, едновременно от облекчение и… ами… с малко разочарование. Първо, защото Генадий бе спечелил облога. Онези лазери и лъчите от заредени частици, смятани преди за толкова опасни, че полетът на „Марко Поло“ беше наречен самоубийствена мисия, вече бяха почти изчезнали и се наблюдаваха само няколко десетки пъти през последните двайсет години, като много рядко атакуваха земни съдове.

Дали се бяха унищожили взаимно? Горосумов смяташе, че са останки от съвсем друга ера и че нямат нищо общо с древната Война на машините.

Тогава защо беше разочарованието?

„Ако някой от стрелците ни нападне сега или дори заговори, ние сме готови. Разполагаме с методи, планове… и може да се сдобием с още някой за разпитване. Някой различен от проклетите извънземни от артефактите.“

Корабният ИИ разбираше, че това са нормални мисли, а не насочени към него въпроси или команди. Затова запази мълчание. И когато вниманието на Джералд се насочи в друга посока, симулираните астероиди, кораби и артефакти бързо избледняха от полезрението му.

Той хвърли поглед към Джени и Куриера, които продължаваха добронамерения си спор. Колкото да харесваше и двамата, Джералд нямаше желание да се забърква в семейна кавга, която винаги се превръщаше в поредната реклама.

„Куриерът е дошъл от звездите да ни предупреди за «лъжци». За извънземни космически сонди, разработили начини да накарат разумните раси да се копират и да бълват още вируси в космоса. И наистина, предупреждението му ни помогна.

Но какво иска той сега от нас? Освен изграждането на още по-големи телескопи, за да разберем участта на родния му свят? Че как, иска да произвеждаме още кристални сонди! Не милиарди, но определено милиони. И да ги изстреляме… за да разпространим предупреждението му!“

Джералд се обърна да си тръгне. Разгръщането на гигантския телескоп беше приключило, не ги атакуваха никакви загадъчни лазери, така че можеше да обърне внимание на някои други неща. Иронията обаче го последва, докато вървеше по въртящото се центробежно колело.

„Може би трябва да направим именно това. Да помогнем на вселената. Да копираме Куриера и сондата му милиони пъти. И във всяка да добавяме човешки пътници. Да се присъединим към него в мисията да ваксинираме и спасим други раси от болестта.“

Джералд знаеше, че самият той лесно би могъл да стане кандидат за човек, копиран в кристал и запратен в космоса. Дали това щеше да се брои за него, получил мечтаната от всеки астронавт задача да участва в експедиция към звездите? Мисия за помощ, изпълнена със състрадание и приключения. Беше изкушаващо, и още как.

„Но кога лекарството започва да прилича на болестта? — запита се той. — Дали някои от другите кристални фомити не са започнали преди поколения кариерата си като предупреждения? И дали след като още десетина раси са добавили своите представители неизбежната логика на личния интерес постепенно не е променила посланието им?“