Вихър
Шрифт:
Петнадесетте същества бяха сред петнадесетте най-високопоставени създания в армията на Какана. Но не най-високопоставените петнадесет офицери. Искра ги беше подбрал внимателно.
Всеки от тях беше получил устна заповед да очаква специална задача. Един по един, без служители или помощници, те бяха посрещани от представители на Искра и докарвани в сигурния комплекс.
Всички бяха военни от кариерата. Всички произхождаха от семейства, служили дълги години на това, което Каканът беше нарекъл „Държавата“. И всички бяха джохианци. Искра не желаеше присъствието на неколцината торки, суздали и богази, които бяха заслужили звездите
Сред тях беше и висок среброкос човек. Генерал Даул. Той се стараеше с всички сили да остане незабелязан, докато не види накъде духа вятърът.
— Ние от Алтайския куп сме същества, които генетично желаят скали, за които да се хванат, когато приливите на промяната ги застигнат. Една от тези традиционни скали трябва да бъде армията — но тя никога не е станала такава опора при Какана или баща му. В нея са съществата, готови да защитават целостта на държавата с цената на живота си, безрезервно. И това са не само войниците, които се сражават, но и тези, които посвещават целия си живот на службата, за да им помагат. С такива същества аз израснах като дете и може би инстинктивно ги обичам и уважавам. Трябва да призная, но не искам думите ми да напускат тази стая, че горко плаках, когато разбрах, че здравето ми не позволява да стана войник.
Искра замълча, а очите му се плъзнаха по лицата наоколо. Задържаха се върху Даул за миг. Достатъчно, за да изплашат генерала. Даул кимна и се опита да докара подобаващо за случая изражение.
Искра продължи.
— Разбира се, когато пораснах още малко и научих за ужасните престъпления, които всеки войник беше длъжен да извършва при управлението на Какана, когато баща ми и почитаемият ми брат откриха, че съм достатъчно съзрял, за да ми кажат истината, без да се безпокоят, че ще я разкажа на други, бях много благодарен за болестта си. Но аз се отклоних. Нямаме много време. Вие сте петнадесетте души, на които смятам да се опра при създаването своя Нов ред. Вие представяте армията. Но не боклука, който Каканът наричаше своя армия и флот. И всички сте джохианци.
Искра млъкна и остави тишината да се проточи, докато на всички им стане неловко.
Всеки, който беше получил висок ранг в армията, не би пропуснал подобен знак.
— Забелязах — обади се жена с мрачно лице, чиято униформа беше декорирана с медали. — Дали трябва да си вадим съответните изводи?
— Какви са те, генерал Ф’лан? — подкани я Искра, както би окуражил ученик първенец.
— Четох трудовете ви, докторе. И в тях се говори за куп, където всички ние, торките, суздалите и богазите, сме обединени от обща цел. Цел, към която най-добрите, джохианците, ще поведат останалите, като носят знамето. Или не съм ви разбрала?
— Всичко сте разбрали — каза Искра. — Това беше и причината да заявя, че мога да говоря открито. Идва нов ден. Нов ред. Но внедряването му все още предстои. Първото, към което трябва да се насочим сега, е завръщането на мира. Целта ни трябва да е всички същества да са сигурни за безопасността си. Стабилност за тях, домовете, работата им и децата им.
Чу се шепот — той определено говореше за съгласие. Генерал Ф’лан щеше да бъде наградена за смелостта да отговори недвусмислено.
— Никога няма да стане — обади се един адмирал. — Не и докато съществуват тези джобни армии, тези милиции, които се разхождат наоколо и се наричат войници.
— Ще се справим с тях, обещавам ви, адмирал
Той не довърши. Нямаше и нужда. И петнадесетте офицери сега грееха от щастие.
— Да — продължи Искра. — Новият ред ще даде на съществата съзнанието за място… Каква е тази глупост в университета „Пушкан“, например?
— Доктор Искра, Каканът извърши ужасни престъпления. И някои членове на нашата армия, дори за мой безкраен срам, джохианци, бяха убийците. Мислили ли сте за това?
Въпроса зададе най-нископоставената от всички офицери. Бригадир Сикт. Като последовател на Искра беше пенсионирана предсрочно. От смърт я спаси фактът, че предците й бяха много богати и в миналото бяха поддържали Какана. Едно от първите неща, които Искра направи при завръщането си в Рурик, беше да поиска тя да бъде възстановена на служба.
— Мислил съм. И тези насилия и убийства са били ужасни. Срещу моите сродни джохианци, срещу торните, срещу суздалите, срещу богазите. Вече е издадена заповед всеки член на военно подразделение да бъде разпитан подробно за действията си.
Присъстващите замръзнаха. Даул се сви на стола си. Но Искра се усмихна.
— Разбира се, ако някой от вас е командвал подразделения, които са участвали в тези престъпления, не се притеснявайте, напълно разбирам на какво ужасно напрежение сте били подложени от Какана. Никой от вас, ще бъда съвсем искрен, няма да бъде сметнат за нещо друго, освен за честен войник, каквито всички сте. Всеки, който твърди друго, ще срещне най-суровото ми осъждане. И ще оценя помощта ви по този въпрос. Ще ви бъде даден фиш, когато си тръгвате, в който ще бъдат описани частите и офицерите, които предлагам за разследване. Ако знаете, че някой от тях е невинен и информаторите ми са сбъркали, моля да се свържете с моите служители веднага. А ако има престъпни личности или части, които не фигурират във фиша, ще ви бъда благодарен, ако ги включите.
Тишина. Няколко от офицерите — особено генерал Даул — рискуваха да се усмихнат. Разчистването щеше да започне.
— Мисля, че се разбираме, да?
Кимвания. По-широки усмивки.
— Последен въпрос.
— Да, генерал Ф’лан.
— Вашето собствено семейство… отнесли са се много позорно…
Лицето на Искра се вкамени.
— Това е друг въпрос. Не ви засяга. Не засяга държавата. Кръвта е кръв. Кръвта трябва да бъде отмъстена. Тези, които са помогнали на онзи ужасен червей, който наричаше себе си Какан, да намери и унищожи баща ми, семейството ми и брат ми, ще бъдат унищожени. Знам кои са. Познавам ги от години. Лежах буден в леглото си и сънувах родния свят, който смятах, че никога няма да видя. Лицата им плуваха пред мен и се заклех, че ако имам възможност, ще въздам възмездие. Сега времето за възмездието настъпи.
Пълна тишина в залата. После тишината беше нарушена от аплодисментите на Алтайския куп — ръце, които се удряха силно в тялото. Най-силно аплодираше генерал Даул.
В крайна сметка всеки от тях и от семействата им имаше врагове.
Кръвта, наистина, искаше да бъде отмъстена.
— … ще въздам възмездие. Сега времето за възмездието. — Мъжът изключи записа.
— И какво би казал твоят имперски господар за това? — попита Искра с предизвикателен тон.