Чтение онлайн

— Заради конференцията за Артефакта ли? — Това беше озадачаващо. — Но това вече би трябвало да е взето предвид. Мерките за сигурност за това събиране не би трябвало да повлияят на разписанието ни.

— Няма причина за безпокойство — повтори сервиторът. — Получихме съобщение току-що, преди две минути. Нареждане да намалим скоростта, нищо повече.

Тор погледна навън. Намаляването на скоростта си проличаваше в постепенната промяна на височината. Теглещото въже сега бе под малко по-стръмен ъгъл и цепелинът настигаше движещия се ниско над земята влекач.

Височина: 359

метра — светеше надпис в ъгъла на лявото стъкло на очилата й.

— Желаете ли да смените мястото си при подхода към столицата? — продължи сервиторът. — Ще бъде обявено, когато имаме видимост към Алеята, макар че може да си запазите панорамен изглед предварително. Децата и пътуващите за първи път са с предимство, разбира се.

— Разбира се.

Някои туристи вече се нижеха към главния наблюдателен салон. Родители с пъстроцветни саронги и патагонски панталони водеха деца, които следваха последната младежка мода — фалшиви антени и люспи, имитиращи някои от извънземните от Обекта на Ливингстън, наричан незнайно защо и Хавански артефакт. Целта на свиканата конференция бе да определи дали става въпрос за истински Първи контакт, или за поредната измама, но попкултурата вече си беше казала мнението.

Артефактът беше як.

— Казвате, че предупреждението е дошло преди две минути? — Тор се зачуди. Все още нищо не се бе появило в прозорците по периферията на очилата й. Може пък да бе вдигнала прекалено високо праговете на бдителност. Затрака бързо със зъбните си импланти, за да ги свали.

Моментално по краищата на очилата запълзяха алени редове, предлагащи връзки, които се вееха и туптяха неприятно.

„Опа!“

— Не предупреждение, мадам. Не, не. Просто предварително, предпазно…

Вниманието на Тор обаче вече бе насочено другаде. С тракане на зъби и субвокални команди тя заповяда на очилата да преровят виртуалните нива по нишките на тема сигурност. Сензорите долавяха всяко трепване на зениците, предлагаха й различни факти и често предвиждаха избора й; непрекъснато проблясваха и се сменяха разноцветни указатели.

— Мога ли да взема нещата за рециклиране? — попита ъгловатият контейнер на стената и отворът му зейна като гладна уста. Сервиторът изчака напразно няколко секунди, накрая забеляза, че вниманието й насочено другаде, и тихо продължи нататък.

— Няма причина за безпокойство — иронично промърмори Тор, докато пресяваше данните. Някой трябваше да забрани това клише от репертоара на всички ИИ устройства. Никой човек над трийсетте не можеше да чуе тази фраза, без да трепне. От всички лъжи, съпътстващи Ужасния ден, тази бе най-лошата.

Някои от предпочитаните софтуерни агенти на Тор вече докладваха от мрежата.

Копел — резюмиращата програма — се беше насочил към публичните, корпоративните и правителствените източници, излизащи с официални изявления. Повечето от тях повтаряха тревожното клише.

Социологическата програма Галъп пък пресяваше мненията. Хората явно не се връзваха на изявленията. По скалата до хиляда изразът „няма причини за безпокойство“

имаше рейтинг на доверие осемнайсет и продължаваше да спада. Стомахът на Тор се сви.

Бернщайн сновеше из форумите и събираше слухове и мълви. Както обикновено, те бяха твърде много, за да бъдат пресети от човек или от персонален ИИ. Само че този път основният поток задръстваше дори сложните филтри на Обществото на скептиците. „Медиякорп“ също не беше в по-добро положение — статутът на Тор като член на журналистическия екип й осигури само номер на опашката от изследователския отдел и обещание за отговор „след няколко минути“.

„Минути?“

Всичко започваше да намирисва на поток преднамерена дезинформация, отприщен точно навреме, за да заглуши истинските сведения. Гангстери, терористи и други такива бяха научили по трудния начин, че грижливо изработените планове могат да бъдат осуетени от някой мекушав последовател, измъчван от угризения за невинните косвени жертви. Много замисли се проваляха от някоя дребна риба, пуснала анонимен писък в последния момент. За да попречат на подобни неща, главните мозъци и водачи на кръгове вече рутинно пускаха порои фалшиви признания, докато операцията им беше в ход — задръстващ поток изкуствено генерирани съжаления, включващи целия спектър правдоподобни саботажи и предизвикани от човека катастрофи.

Тор се взираше в пороя предупреждения. Знаеше, че поне един от слуховете е истина. Но кой?

Защитата на Белтуей вече е пробита от заразени с пулмонела мачоисти самоубийци, които се насочват към Капитолия…

Коалиция на хуманистични култове реши да сложи край на всички глупости около така наречения „извънземен артефакт“ от дълбокия космос…

В опит да си върне традиционния авторитет американският президент се кани да национализира цивилната милиция в района на окръг Колумбия под претекст…

Изключително голям брой самолети играчки са били купени този месец в двата щата Каролина, което дава основания да се предполага, че се готви масирана атака като онази при инцидента в О’Хеър…

Открит е метод за превръщането на цепелините в летящи бомби…

Сред високопоставените лица, поканени във Вашингтон да видят Обекта на Ливингстън, има неколцина, които смятат да…

Понякога параноичната, чисто човешка невронна система може да реагира по-бързо от цифровите й подобия. Старомодната мозъчна кора на Тор се беше задействала цели пет секунди преди нейните ИИ Бернщайн и Колумбо да направят същата връзка.

Цепелини… летящи бомби…

Звучеше малко вероятно… най-вероятно спам за отвличане на вниманието.

„Да, но аз в момента съм в цепелин.“

Не беше просто осъзнаване. Думите образуваха съобщение. Със субвокални команди и тракане на зъби Тор го разпрати надлъж и нашир. Не само до групите на почитателите си, но и на няколкостотин мрежи за обща гражданска активност. Стегнатото й послание полетя през целия интернет, обръщайки се към всяка МОГА, която проявяваше интерес към слуха за цепелините.