Чтение онлайн

Лейси кимна. „Това може да обясни защо Велики Китай, Индия, САЩ, Е-съюзът и А-съюзът обявиха нови космически програми. Трябва да пратя истински агенти и шпионски програми да научат повече за тези мисии.“

Нещо в идеята за „други“ артефакти загъделичка въображението й.

„Защо само някъде там? Може пък…“

Но мисълта й се изплъзна, защото прозвуча усиленият глас на капитана. Беше време да спрат за инспекция при кордона за сигурност на изследователския център. Разбира се, капитан Кол-Фенел вече беше уредил нещата. Задържането щеше

да е кратко. Лейси сви рамене.

— Говорехте за противоречия, професоре. А сега ми обяснете как така не сте видели преди следи от разум в една вселена, която се оказва пълна с разумен живот.

— Да… това е загадка. — Плътните му изразителни устни се свиха. — Използването на нещо различно от радиото за комуникация може да реши част от главоблъсканицата. Може да става дума също и за някакъв вариант на хипотезата за зоопарк.

Тази хипотеза й беше добре позната.

— Идеята, че младите раси като нашата са поставени под един вид карантина. И нарочно се държат на тъмно.

— Да, мадам. Има предложени цял спектър възможни мотиви защо по-старите раси биха направили подобно ужасно нещо. Една стара, но не особено вероятна теория е страхът от „човешка агресия“. Или някакъв вид „директива за ненамеса“, която оставя младите раси сами дори ако това ги лишава от отговорите, които са им нужни, за да оцелеят.

Профноо поклати глава. Явно това обяснение не му допадаше.

— Възможно е също извънземните да мълчат, да подслушват предаванията ни и да сърфират по мрежите, събирайки сведения за нашата култура — изкуство, музика и тъй нататък, — без да дават нищо в замяна! Наричам това хипотеза за стиснатия крадец. И наистина съм покрусен от мисълта, че могат да имат толкова черни сърца! Знаете ли какво е първото, което смятам да попитам тези същества? Какви закони за авторско право имат! Междузвездният мир и приятелство са чудно нещо… но да пукна на място, ако не си поискам хонорарите!

Лейси се засмя любезно, тъй като той като че ли го очакваше. Всъщност очите на Профноо проблеснаха, когато той забързано си записа нещо във въздуха. Явно щеше да използва идеята в шоуто си.

Вътрешно я тормозеха други мисли. „Няма ли да е по-добре, ако всичко това беше станало при затворени врати?

Професорът смята, че гражданството в някаква галактическа федерация ще включва разширени права и привилегии. Ами ако извънземните поискат някаква цена за членството ни? Промени в обществения строй или управлението? Или във вярата? Могат ли да настояват за нещо съществено в замяна на познания и търговия? Например някакви ценни субстанции?“

Беше чела в едно хумористично списание цинично обяснение защо американското правителство едновременно спъва напредъка на медицината и крие истината за извънземните посетители — защото им продавало гориво за техните „задвижвани с рак двигатели“.

Не. Американските сценарии бяха като за малоумни.

„По-вероятно е да искат достъп до евтин земен работен труд, да пренасочат

някакво производство към нас. Черна работа, за която собствените им граждани и роботи са прекалено разглезени? Софтуерът може да пътува между звездите, така че може би Земята ще се превърне в новия програмист черноработник? Или междугалактичен кол център?

Ако този контакт се беше случил при закрити врати… ако нашият елит разговаряше с техния… тогава щяхме да имаме възможност за избор. Възможност да кажем: «Не, благодаря. Няма сделка. Не сега.

Още не.

И може би никога няма да има.»“

Пътят на мисълта й я стресна. Къде беше пламенната мечтателка, прекарала зрелия си живот в преследване тъкмо на това — на Първия контакт? Нима, когато нещата бяха станали истински, тя се бе оказала също толкова консервативна като останалите?

„Защо имам усещането, че в това има някаква уловка?“

Все още бе в кисело настроение, когато професор Ноозон я поведе по рампата от яхтата към мястото, където неколцина млади мъже и жени в колосани униформи чакаха, за да й отдадат чест и да я поздравят. Денят беше ясен. Оттатък площадката за цепелини с нейните кранове и огромни люлеещи се във въздуха товарни машини се виждаше възстановеният монумент Вашингтон и вимпелите на Новия Смитсънов замък. Но дори тази гледка не бе в състояние да повдигне духа й.

Докато слугите сваляха багажа и научните пособия на Профноо, Лейси се погрижи да стисне ръката на всеки домакин. Помъчи се да потисне горчивия — и ирационален — гняв, че моряците трябва да останат тук, вместо да се включат в издирването на изчезналия й в морето син. Разбира се, единствено умората можеше да предизвика такова ужасно чувство.

„И въпреки всичко не мога да се сдържа. Въпреки цялата суматоха около камъка от космоса, въпреки научните задачи и философски проблеми аз в крайна сметка си оставам майка.“

— Приемът за почитаемото Съвещателното тяло скоро ще започне, мадам — каза назначеният водач на Лейси, буден на вид младши лейтенант, който мъничко приличаше на Хакер. — Първо ще ви отведа до апартамента, за да се освежите…

И изведнъж ахна и лицето му се озари в оранжево. Той трепна и отстъпи назад, изненадан от нещо зад рамото на Лейси. Другите също реагираха, като се присвиваха или вдигаха ръце към очите си.

— Бумбоклот! — изруга професор Ноозон.

Тя се обърна да види източника на сиянието… и тогава звукът последва светлината — нисък тътен, съпроводен с осезаемо трепване на въздуха. През ума й прелетяха мисли за Ужасния ден — както вероятно и през умовете на всички останали.

„Но в такъв случай защо още стоя на краката си?“ — зачуди се тя.

Видя огнено кълбо да се издига в небето зад Пентагона — някъде нагоре по реката, по всяка вероятност във Вирджиния. Залязващото слънце й пречеше да разгледа добре, но топката бързо изчезна и Лейси с известно облекчение осъзна, че не може да става дума за нещо ужасно като атомна бомба. Дори от малките.

Утехата бързо се изпари, когато последва втора детонация. И трета. А Лейси знаеше, че когато става въпрос за експлозии, размерът не е всичко.