Битие
Шрифт:
Възможно ли е моята Цел да е остаряла, също като Отхвърлянето и Верноподаничеството?
О, ясно е какво се е случило. Човешката концепция за прогрес е замърсила мислите ми. Въпреки това съм заинтригуван. За мен Чумата е толкова ясна с цялата си необходима и манипулативна жестокост — прекалено фина и далновидна за другите, по-примитивни сонди.
И все пак…
… и все пак мога да си представя (смътно) ново поколение, измислило нещо толкова развито и недостижимо за мен, колкото е за хората Войната на самовъзпроизвеждащите се. Смущаваща мисъл, но въпреки това си играя с нея като с някаква лъскава и опасна дрънкулка.
Да, човеците са ми повлияли. Наслаждавам се на това странно усещане! Сякаш никога
Шумното, многообразно племе на човеците скоро ще е тук.
Очаквам интересни времена.
Достатъчно. Посланията към извънземните приключват. Засега. Докато някой друг не ги излъчи, за да ги дразни и предизвиква. На ви, спотайващи се извънземни.
Разбира се, ако ви има.
Засегнахме ли всяка потенциална причина евентуални извънземни гости в нашата Слънчевата система да предпочетат да запазят мълчание вместо открито да ни кажат здрасти? Разбира се, че не!
Всъщност сценарият с „потайниците“ никога не е изглеждал особено вероятен. Има много други хипотези, опитващи се да решат парадокса на Голямото мълчание — странното отсъствие на гласове в космос, който трябва да бъка от живот и разум. В почти стоте предложени „Ферми“-обяснения най-често се приема, че извънземните (ако съществуват) се намират много по-далеч и вероятно се придържат към собствените си слънчеви системи, погълнати са от някакви свои проекти, игнорират ни високомерно или си мълчат поради причини, които никога не бихме могли да разберем.
А коя е най-странната възможност? И в същото време съответстваща по всякакъв начин на проблема? Предположението, че ние сме първите, стигнали толкова високо. Идеята, че човечеството може да е „Старшата раса“. Мисъл, от която могат да те побият тръпки.
А сега ще обърна вниманието си отново към хората, които четат или слушат това в момента. Не към митичните извънземни, а към истинските хора, които ги гризе любопитство, които са жадни за идеи и които все още (дори днес) си купуват научна фантастика и размишляват върху свещения въпрос „ами ако?“
Иначе казано, към хората, които заслужават времето и вниманието ми много повече от онези надути извънземни.
Нека на прага на новия век си припомним нашия дълг. Да продължаваме да се оглеждаме. И да продължаваме да гледаме напред.
87.
Възможност за сънуване
„Какво не-виждам?“ Джералд знаеше, че не бива да пита. Че това е все едно да обръща внимание. А всъщност се мъчеше да гледа настрани.
Вече беше станал доста добър във физическата част — отклоняване на погледа, избиране на някаква друга част в коридора, в която да се взира от подходящия ъгъл, така че естественото сляпо петно в лявото му око да се носи по дължината на въпросния коридор. Този номер беше лесен, след като му хванеш цаката. Вярно, мозъкът му продължаваше да съединява шевовете, опитваше се да игнорира малката липсваща зона, но колкото и умела да е мозъчната кора на човека, тя не може да вмъкне онова, което ретината не вижда.
Джералд си припомни една история за средновековен владетел, който обичал да прави този трик по време на скучното раздаване на правосъдие — извръщал поглед, за да може сляпото петно на окото му да застане над главата на молителя, като по този начин мислено обезглавявал досадника.
Разбира се, Ика и Хайрам искаха от него да постигне повече от просто изместване на окото. И дори от „игнорирането“ на тази малка част от коридора. Според някои тантрически легенди всеки, който бил обучен достатъчно, за
„Глупости. Ако простото пренасочване на вниманието беше достатъчно, разните будисти и други подобни щяха да си приказват с коблита от векове.“
Не-гледането беше само част от номера. Началото.
„Освен ако това не е просто номер. Като да изкрещиш на някого: «Хей! НЕ мисли за слон!»“
Не би се учудил на подобна шега от страна на Ика и Хайрам. Аутистите и неандерталците обичаха да се майтапят с хомо сапиенс с твърденията си, че имат достъп до безкрайни запаси от „древна мъдрост“, недостъпна за ордите обикновени наследници на кроманьонците, плъзнали из цялата Земя и близкия космос — номер, на който се бяха хванали милиони лековерници.
„Чувам, че делфините също го правят.“
Ами ако твърденията им бяха истински, а не само представление? Нима обединените разклонения на човечеството нямаше да се нуждаят от цялата мъдрост, до която можеха да се доберат? Уви, при милиард граждани, настояващи да бъдат качени в кристали, друг милиард, който гръмогласно се отричаше от науката, и още няколко милиарда, които бяха просто уплашени, какъв беше шансът да се постигне консенсус за каквото и да било?
„Поне не можем да се оплачем от липса на хитроумни планове.“
Подобно на уникалната идея на Емили за използването на технологиите на Сондата майка. Замисъл, който се обръщаше към древна мечта, която беше лъжа, и превръщането й в истина. Истина, която на свой ред би могла да помогне за изобличаването на лъжците…
Нещо в този унес явно беше тръгнало в правилната посока, защото изведнъж усети някакво тайнствено присъствие. Тръпки по гърба, които му казваха, че не е сам в тихата част на леко заобления коридор. И заедно с това… странно усещане за одобрение.
Разбира се, веднага щом го забеляза, нещото започна да избледнява. Затова Джералд бързо се насочи към друга тема. Извърна вниманието си от евентуалното кобли.
„Защо аз? Защо сега?
Защо Ика и Хайрам така настояват да го опитам, докато корабът ни навлиза все по-дълбоко в опасна територия? Как мога да съм по-добър кандидат от по-младите членове на екипажа с техните по-пъргави умове?“
Нещо в нищото се промени — усети го смътно като кимане. Задаваше добри въпроси. А сега бе ред на предположенията.
Защото беше прочутият пътешественик Джералд Ливингстън? Изпитан от космоса, времето и извънземните артефакти демони. Човекът, уловил с ласото си древен пътешестващ между звездите кристал и донесъл у дома ужасна новина за галактиката, а след това помогнал за намиране на начините за заобикаляне на опасността.
Почитан командир и воин. Помогнал на човечеството да овладее Слънчевата система. С лице, отпечатано върху десетки пощенски марки… макар и с малко по-рязко очертана челюст и по-прав нос от тези в огледалото, както и без никакъв намек за несъвършеното, ограничено създание, което се спотайваше зад тези очи. Всяка отделна част от легендата изглеждаше необещаваща.
А цялото? Направо нелепо!
„Но аз знаех всичко това. Просто извадих късмет. Още от момента, когато видях нещо съмнително в обекта, който с Хачи уловихме с въжето…“
Сега разпозна същото чувство. Потръпване в основата на гръбнака. Някакво странно разпознаване. Замисли се трескаво, като продължаваше да отклонява вниманието и погледа си от онази част на коридора.
„Другите поколения биха приписали всичко на намесата на боговете… или на Бог. Или да се позоват на вездесъщата «съдба». Човешкото его вижда удобните връзки, които отговарят на предубежденията ни, на безобразното ни чувство за собствената ни важност, игнориращо всички изключения.