Чтение онлайн

Въздишката му — просто инстинктивни движения и звуци, нямащи нищо общо с поемането и изпускането на въздух — беше примирена. И това ли можеше да се фалшифицира? Защо? Не, разочарованието му беше истинско. Въпреки външното въодушевление от откритието беше ясно, че Гавин вече не иска да остава тук.

Тор стисна роботската му ръка с изкуствените си пръсти и се опита да прозвучи като по-голямата сестра.

— Това е страхотна находка, Гавин. Двамата с теб сме по-богати. Човечеството също ще се облагодетелства. А ти ще

влезеш в учебниците по история.

— В учебниците по история. Наистина ли? — Гавин малко се оживи.

— Да, наистина. А сега е твой ред да се прибереш и да почиваш. Поемам смяната си още сега.

Останала сама с помощните роботи, Тор се спусна още по-надълбоко в катакомбите. Изпитваше растяща възбуда, обратна на предчувствията на Гавин. Ясно беше, че сърцето на хабитата е наблизо. „Освен ако няма някакво друго обяснение защо й е било на сондата майка да хвърли толкова усилия и да създава земни условия на един астероид. Ами ако целта й не е била да праща нови форми на живот на планетата, а да вземе образци и да ги държи живи тук?“

Тази идея — за нещо като Ноев ковчег — беше примамлива на естетическо ниво… и нямаше логично обяснение. Все пак алтернативата си струваше да бъде разгледана.

И без това слабата светлина на крушките отслабна още повече, когато роботите станаха по-пестеливи и започнаха да поставят новите осветителни тела на по-големи разстояния. Шлемът й се настрои за по-тъмно.

Тор знаеше, че тук долу вече няма нищо живо. Не засичаше енергийни източници — енергията не достигаше за захранване и на гел лещи. Но въпреки това, с мозък, развил се в саваните на осемстотин милиона километра оттук, и с все още пресния спомен от сражението със СФУК, Тор изпита тръпката на стария инстинкт, призоваващ я да се бие или да бяга.

Дишането й се ускори. В място като това просто трябваше да има духове.

Стигна до място, където се събираха три прохода, и направи справка с картата. Първите два тунела свършваха с помещения, пълни с отломки от машини, разрушени преди милиони години, когато конфликтът бе съсипал астероида от единия край до другия. Битка, която стана още по-жива, когато Тор тръгна по третия проход с покритите му със сажди стени. Коридорът продължи стотина метра, след което прожекторът й освети замръзнала картина на насилие.

„Не мърдай“ — заповяда тя на тялото си. От движенията на главата й навсякъде играеха резки сенки и създаваха плашещо впечатление за движение. Тор вдигна ръка и нареди на роботите да останат назад.

Пет или шест древни машини лежаха разнебитени една до друга, вкаменени в последната си смъртна хватка. По всички имаше разрези и следи от изгоряло. Наоколо бяха пръснати безжизнени метални крайници и други части. Въпреки проклетите сенки всъщност нищо не помръдваше. Триизмерната карта увери Тор, че всичко е мъртво, и пулсът й донякъде се успокои.

Явно някои машини бяха потърсили убежище тук, но войната ги

беше последвала. На Тор й беше странно да се носи покрай тях, но дисекцията на извънземните устройства можеше да почака. Избра един коридор, явно защитаван до последно от две машини, и направи знак на роботите да я последват.

Тунелът се спускаше плавно в слабата гравитация на миниатюрния свят… а после Тор стъпи леко върху останките на поредната херметична врата и надникна в пълния мрак на зейналото помещение напред. Яркият овал на прожектора й падна върху фасети от срязани кондрули с цвят на платина — малки топчета от самороден метал, кондензиран в ранната мъглявина на Слънцето преди около пет милиарда години. Те проблясваха деликатно. Тор обаче не можеше да освети отсрещната стена на голямата зала.

Направи знак с лявата си ръка.

— Дрон X, светни.

— Слушшам — отвърна монотонен глас. Устройството — имаше крака като кокили — тръгна внимателно през отпадъците, като внимаваше да не размества нищо. Завъртя се. Внезапно блесна ярка светлина. И Тор ахна.

В покритото с прах помещение имаше лесни за разпознаване предмети. Маси и столове, изсечени от скалния под. А сред тях лежеше наградата, която търсеше… и която Гавин искаше да избегне…

… десетки малки мумии.

Двукраки, сгушени заедно, сякаш за да се стоплят в това тяхно последно убежище. Студеният вакуум беше запазил извънземните колонисти, макар че фасетъчните им очи, подобни на очите на насекомо, бяха хлътнали от липсата на каквато и да било влага. Опънатата плът, суха като космоса, беше разтеглила лицата им в усмивки, които сякаш се подиграваха с милионите години.

Тор стъпи в прахта и прошепна:

— Имали са дори малки.

Няколко големи мумии лежаха свити около по-дребни фигури, сякаш се опитваха да ги защитят преди края.

— Трябва да са били почти готови за колонизация, когато се е случило това. — Говореше в перцепта си отчасти за да създаде работа на мозъка си, но също и заради публиката си на Земята. Те със сигурност биха искали да усетят момента. Първите й думи бяха наситени с искрена емоция. — Вече определихме, че атмосферата в хабитата им е била сходна със земната. Така че можем да заключим, че целта им е била нашата планета. По времето, когато предшествениците ни са били дребни като катерици.

Обърна се бавно и продължи да описва впечатленията си:

— Такава междузвездна експедиция трябва да е била необичайно амбициозна и сложна дори за големите кораби роботи от онази ранна епоха. Вместо просто да проучва и да произвежда свои копия Сондата майка е имала задача да пресъздаде създателите си тук, в далечната слънчева система. Да ги отгледа и да ги подготви за новия им дом. Това е решение на проблема с междузвездната колонизация от органични същества.

Опитваше се да остане безстрастна, но й беше трудно, докато вървеше покрай малките мумии, все още вкопчени една в друга като в последните мигове от живота им.