Чтение онлайн

А всеобщият любимец Сун Вукон, самият Крал на маймуните, си играеше на гоненица с Кинг Конг по една кула, украсена с колкото пъстроцветни, толкова и невъзможно дълги вимпели.

Всички тези познати фигури се бяха подредили по високите бойници. Но най-голямата от всички, централната фигура над портата, беше дружелюбна, с огромни черни уши и обезоръжаваща усмивка, а от двете й страни стояха активни скулптури на мечтателите, които си бяха представили всички тези неща и бяха дарили мечтите си на света — Чичо Уолт и Учения Ву. Двамата — единият облечен в старомоден западен костюм,

а другия в роби от династията Мин — сякаш гледаха право към Мей Лин и я приканваха с усмивки и отворени обятия да отиде при тях.

Сяо Ен изгука от удоволствие и краката на Мей Лин сякаш сами я поведоха напред… само че огромният площад от бетон и иридесцентни плочки изглеждаше толкова застрашително открит за погледите на всички… Никое място на Земята не се намираше под наблюдението на повече камери от това.

Само че отново я задърпаха за ръката.

Този път И Мин не си направи труда да говори. Жестовете му бяха недвусмислени. Ако искаха да пресекат, трябваше да го направят бързо. И веднага.

Тревогата й се засили, докато вървяха право към портала. Изведнъж новите й дрехи и ИИ-измамният грим й се сториха абсолютно неадекватни, особено след като наоколо имаше толкова малко хора!

— Къде са всички? — зачуди се тя на глас, най-вече за да чуе как някой изговаря думи. — Вярно, че е работен ден. Но не трябва ли да има повече туристи, деца, гости…

И наистина, на площада имаше само няколкостотин души и от това той изглеждаше зловещ.

— Всички са вътре — обясни И Мин. — Над две трети от всички нормалхора. Дванайсет милиарда триста четирийсет и два милиона очи подават сигнали към дванайсет милиарда триста четирийсет и два милиона мозъчни полукълба, затворени в два пъти по-малко черепи. — Дъхът му свърши и трябваше да млъкне, за да вдиша. — Гледат текосмически камъни, които разтърсват всичко. Всички се интересуват от вечния живот. Дори коблитата искат да знаят.

Мей Лин схвана само част от думите му, но обяснението беше достатъчно. Целият — или почти целият — свят гледаше като омагьосан онова, което ставаше в Америка. Разговора с извънземните от Артефакта. Случваше се събитие, спечелило жадния интерес на целия свят — и то може би дори беше чудесно. На Мей Лин обаче й се искаше онзи Артефакт никога да не бе откриван и Сян Бин да беше оставил собственото си откритие на дъното на тинестия естуар.

— Толкова много камъни от каменисто небе — напевно каза момчето. Като че ли всеки път се опитваше да експериментира с различни рими, ритми и мелодии. Това сигурно бе един от онези непоносимо силни импулси, които предизвикваха заболяването у толкова много млади хора. Само че сега момчето изглеждаше тъжно и като че ли съчувстваше на изгубените минерални пратеници повече, отколкото щеше да им съчувства, ако бяха от плът и кръв.

— Погребаните в морето не могат да виждат! Хиляди, затрупани в земята, се опитват да извикат! Още повече в космоса едва проблясват. Други, затворени в подземия и гробове, се надяват на спасение. Толкова са тъжни. Толкова отчаяни! Но сами са избрали съдбата си. И сега вече е късно.

И Мин изглеждаше искрено развълнуван от тази трагедия.

— Чакай малко! — Мей Лин рязко спря. — Да изясним нещо. Да не искаш да кажеш, че има много светещи и говорещи камъни?

Сърцето й се изпълни с надежда. Ако това бе истина, може би никой вече нямаше така отчаяно да се опитва да открие съпруга й.

— Да. Много–

бройни и без– бройни… Светло– блестящи и ярко– искрящи… Камъни– кристали, красиви опали… — Задърпа я и заподскача радостно пред нея. — Но само двойката говори!

„Само два говорят? — зачуди се Мей Лин, докато бързаше след него. — Онзи във Вашингтон… и на Бин? В такъв случай могъщите хора ще продължават да го издирват. Или ще използват мен, за да го намерят. Или пък ще го заплашат или уговорят да се предаде.

Но… откъде И Мин знае всичко това?“

Изпищяха спирачки. Озъртане през рамо потвърди най-лошите й страхове. Няколко черни микробуса се бяха появили на площада и бяха спрели до пешеходните бариери. От тях се изсипваха мъже. Един от тях я посочи и всички бързо закрачиха право към нея.

Вече нямаше смисъл да се преструва, че е детегледачка, разхождаща две деца в парка, така че заедно с И Мин почти затича към входа. „Какво ще правим, когато стигнем там?“ — запита се тя.

Въпреки малобройните посетители опашката за билети беше твърде дълга. Дори да можеше да си позволи скъпата такса, мъжете щяха да я настигнат много преди да успее да плати. Разбира се, стига охраната на комплекса да не я спреше, ако преследвачите й се развикаха. В края на краищата те трябваше да са от някаква държавна агенция. Как иначе биха могли да се държат така посред бял ден? И то в Китай?

Или пък бяха отчаяни и готови да блъфират, да се престорят, че са държавни служители.

И Мин я поведе покрай будката за билети право към широкия виридиумен портал, точно под сянката на учения Ву Ченген, написал класическата национална приключенска история „Пътуване към Запада“. Макар да бяха минали пет столетия, по култура и въздействие творбата по нищо не отстъпваше на по-късните истории за говорещи патици, кучета и мишки.

Момчето внезапно спря, обърна се и се втурна към добре облечена двойка, която тъкмо излизаше от парка с момиченце, което носеше симпатичен, макар и малко ретро изглеждащ копринен костюм, копиран от класиката „Луната моряк“. Устата й беше изцапана — смучеше врата на жертва сладкиш от специалното увеселение „Вампири до втръсване“.

Очевидно уморено и разглезено в епоха, която предпочиташе момичетата пред момчетата, детето зяпна подозрително, със захарна „кръв“, стичаща се по брадичката му, как И Мин се тропоса пред семейството, като бъбреше дружелюбно. Думите му изглеждаха абсолютно безсмислени, поне за Мей Лин и родителите. За момент обаче изненадата им бе толкова голяма, че му позволиха да хване ръцете им и да ги потупа, докато продължаваше да дърдори.

Момичето първо дойде на себе си, изръмжа му и му показа червените си зъби.

„Какво прави той? — зачуди се Мей Лин. — Да не би да е решил, че положението е безнадеждно? Нима е решил да ме изостави тук и да си избере някой друг, когото да развежда из града?“

Преследвачите вече бяха по средата на площада. Мей Лин започна да се оглежда за пътища за бягство. Не виждаше нищо обещаващо, особено както беше с бебето. Може би надолу по ескалатора към станцията на метрото…

Двамата туристи рязко дръпнаха ръцете си и бащата, подбуден от писъците на момичето, избута И Мин, който просто се разсмя, завъртя се три пъти и изтича обратно при Мей Лин.