Чтение онлайн

Поредният паянтов мост и поредната работилница (този път за пикселизирани шапки, които изобразяваха космически кораби на фона на китайското знаме) и стигнаха до третия етаж, наполовина зает от офиси — адвокат, специалист по зъбни импланти, биоскулптор…

„Избягва всички камери на улицата“ — осъзна тя. Макар че, разбира се, тук също имаше камери, но бяха по-трудни за достъп през Мрежата за външни лица. Според правилата на Голямата сделка дори държавата трябваше да иска разрешение да ги използва, а останалите трябваше да си извадят съдебно разрешение. Подобно

нещо можеше да отнеме няколко минути.

Изтичаха по още някакви паянтови стълби и се вмъкнаха в закрита със завеса ниша на магазин за дрехи втора употреба, обслужващ нископлатени работници. Малкият й водач грабна един вързоп и й го показа. Беше облеклото на лицензирана детегледачка, член на гилдията „Грижа за детето“.

„Добър избор. На никой няма да му направи впечатление, че нося малкия Сяо Ен.

Но ако платя за тях дори в брой, касата ще пусне лицето ми в Мрежата и цялото това бягство ще се окаже за нищо.“

Отговорът дойде бързо. Докато тя седеше в един ъгъл и кърмеше бебето, момчето извади някакво малко устройство, сканира с него униформата и сръчно махна няколко скрити прашинки — идентификационните чипове на стоката.

— Всеки може да ги намери — каза то, сякаш правеше заклинание с шепот и мърдане на пръсти, след което върна невидимите прашинки на местата им. — Но не и да ги премери. Съгласувай. Преобразувай.

Мей Лин не беше сигурна, че го разбира, но явно според него кражбата от магазин, смятана уж за невъзможна, изглеждаше съвсем лесна работа.

Момчето отново я погледна за миг и пусна мимолетна усмивка, която изглеждаше измъчена и болезнена, но въпреки това дружелюбна, сякаш самото установяване на подобна връзка изискваше героично усилие от негова страна.

— Майката трябва да се довери на Ма И Мин.

Името можеше да се преведе като „изречено от кон“, където „ма“, или кон, беше традиционен символ на голяма мощ. Шанхайците традиционно харесваха дръзки, агресивни имена и се вярваше, че помагат на носещия ги да стане уверен и изкусен човек. Някой, който изпъква от тълпата и се проявява като герой въпреки несгодите си. На Мей Лин всичко това й се видя иронично.

— Добре… И Мин — отвърна тя. Тази част от името можеше да се преведе като „народът“. И това ли беше ирония?

— Вярвам ти — добави тя и докато изговаряше думите, осъзна, че са истина.

Малкият Сяо Ен не беше доволен, че го откъсва от гърдата си, след като реши, че е нахранен. Въпреки това детето беше добре научено и не вдигна врява, докато му сменяше пелените. След това Мей Лин се вмъкна в съседната ниша, за да облече новите си дрехи. Междувременно И Мин се зае с опърпаните й стари. Но защо? Така и така щяха да ги изоставят.

Сигурна, че няма как нещо да не се оплеска, Мей Лин надникна нервно над завесата, докато се закопчаваше. И естествено, докато излизаше навън в твърдата колосана униформа, един от продавачите я забеляза и тръгна към нея.

— Хей, не ви видях…

Точно в този момент, докато сърцето на Мей Лин биеше бясно, в другия край на магазина се чу трясък. Едър мъж с прегърбени рамене, явно

чистачът, отстъпваше от един манекен, като стенеше и използваше парцала си, за да се защити от куклата, която ломотеше, размахваше пластмасовите си ръце и мяташе по него пуловери, акти-панталони и е-чувствителни туники. Всички от персонала забързаха натам… и малкият аутист промърмори:

— Майка си смени дрехите. А сега и лицето.

Задърпа Мей Лин към задната врата, в сляпото местенце между магазина и уличката, и й направи знак да се наведе. Извади нещо като писалка, хвана я с лявата си ръка за врата, задържа главата й с необичайна сила и нанесе бързи щрихи по бузите и челото й. Когато я пусна, Мей Лин въздъхна със смесица от гняв и наранена гордост.

— Как смееш… — започна тя, но млъкна, когато се зърна в огледалото на съблекалнята.

Момчето беше нарисувало само десетина щрихи, които изглеждаха шантаво и клоунски — ако ги гледаш направо. Но кой гледа другите по такъв начин, особено на улицата? Когато Мей Лин отклони съвсем малко поглед, ефектът бе потресаващ. Сега изглеждаше най-малко с двайсет години по-стара, с хлътнали бузи и много по-ниско чело… издадена брадичка, малък нос и очи, които изглеждаха по-събрани.

— Лицевото разпознаване няма да познае. — Момчето кимна одобрително и й протегна ръка. — А сега… към сигурно място за майки.

След още час промъкване из сгради, по мостчета, през складове, работилници и университетски аудитории се озоваха пред място, което Мей Лин винаги си бе мечтала да посети някой ден и да види чудото със собствените си очи.

— Ве… великолепно е — въздъхна тя и премести Сяо Ен така, че и той да може да види. Бебето спря да нервничи и зяпна заедно с нея чудния портал към друг свят, чиито граници бяха единствено тези на въображението.

„Шанхайската вселена на Дисни и Краля на маймуните“ се извисяваше право пред тях, от другата страна на широкия площад. Изкуствената планина беше цялата в пещери с увеселителни влакчета и крепости, с приказни животни и невъзможни джунгли, винаги забулени във великолепни благоуханни мъгли. Тук човек можеше да види фантастични неща, които иначе се срещаха единствено в шантавите нива на виртуалното пространство — при това съвсем истински! Съчетание от приумици и убедителност, постижимо единствено чрез невероятно смесване на изкуство, наука, инженерен гений и астрономически суми.

На преден план, само на сто метра пред тях, се издигаха прочутите гостоприемни порти на блещукащия Виридиум, с гигантски холомеханични символи, които се надуваха и перчеха театрално. Снежанка, Покахонтас и прекрасната принцеса Чанге. Ето го и стария мъдър Сюандзан, придружаван в епичното си пътешествие на запад от пакостливия Джу Бадзие и братята му, трите малки прасенца. Летящ слон с пляскащи уши кръжеше радостно, увлечен в танц с приказен кон-дракон. Отдолу момчето Ма Лиан размахваше магическата си четка и караше най-обикновени рисунки да оживеят!