Вихър
Шрифт:
Стен беше в едно от преддверията на замъка. Чакалня, която спокойно можеше да послужи за хангар на флотски разрушител.
Стаята беше пълна с блюдолизци, военни и цивилни, хуманоидни и други. Стен погледна още веднъж в огледалото и потрепна. „Блюдолизци“ беше твърде уместно определение. Сега, след като изпълни последната заповед на Императора, помисли си той, трябва да влезеш във форма. Този пояс, на който се възхищаваше преди по-малко от минута, подчертава малко шкембето ти, не е ли тъй? А украсената с криле яка като че ли ти слага още една брадичка. Надяваш се да е от яката,
Върви по дяволите, заяви Стен на съзнанието си. В момента съм щастлив. Щастлив от себе си, щастлив от света, щастлив от мястото, където се намирам.
Той погледна за трети път в огледалото и се върна към потока от мисли, прекъснат от служителката, поднесла му коктейла. По дяволите. Все още не бе свикнал да се гледа в дипломатическо облекло. Вместо в някаква униформа или поне дегизировка. Този костюм, тази архаична риза, сакото с разделящи се краища, което стига почти до глезените, тези панталони, които се спускат над не особено високите ботуши… все още изглеждат непривично.
Зачуди се какво ли би станало, ако някогашният Стен — клетият окаян сирак от света на робовладелската компания, който беше късметлия и го биваше с ножа — погледнеше в огледалото и то се превърнеше във времеви екран, безспорно любопитно надзъртане в бъдещето? Какво би помислил този млад Стен, докато се взира, наясно, че гледа себе си през идните години?
Години? И то много повече, отколкото му се искаше.
Какво странно усещане. Особено тук. Да чака нарежданията на Вечния император, за да бъде поздравен и награден за службата си на най-високо ниво.
Да. Какво ли би си помислил този по-млад Стен? Какво би казал?
Стен се ухили. Вероятно — освен укора „Защо не продължи с Черното кадифе?“ щеше да има въздишка на облекчение. И така. Беше си скапано жив. Никога не бе смятал, че ще оцелее. Без да се замисля, дясната му ръка се премести и докосна фината коприна на сакото му.
Под него — и под обшития с диаманти ръкав на ризата — се намираше ножът му. Хирургически скрит в ръката му, Стен го беше изваял — беше го създал, а после „произвел“ в биомелница — като роб на Вулкан. Той беше първата вещ, която притежаваше. Ножът беше с тънко двустранно острие, създадено да пасва само на неговата ръка. Насочено правилно, то можеше да разреже земен диамант наполовина само с натиск. Беше може би най-смъртоносният нож, който човек, в безкрайния си интерес към разрушението, някога беше сътворявал. Стоеше на мястото си, задържан от хирургично обработен мускул.
Но беше минала повече от година, не, почти две години, откакто за последно бе ваден в пристъп на гняв. Четири прекрасни години на мир след цял живот войни. Мир… и нарастващото усещане на Стен, че най-накрая изпълнява задача, която му подхожда. Нещо, което не включваше…
— Колко вярно — каза глас с равен смъртоносен тембър. — Винаги си ми напомнял на сводник. Виждам, че вече си станал такъв. Или поне се обличаш така.
Стен се върна в реалността, ръката му се отпусна, пръстите се извиха, ножът изскочи навън. Отдръпна се от стената, изнесе назад лявото стъпало и застана на пръсти, приклекна леко, за да измести центъра на тежестта…
Проклетият Мейсън.
Поправка.
— Адмирале — кимна му Стен. — Как върви детеубийственият занаят?
— Върви добре — отвърна Мейсън. — След като се научиш да скъсяваш разстоянието, всичко е просто.
Мейсън и Стен се мразеха по неизвестни причини. Мейсън беше един от инструкторите в пилотската школа и беше дал всичко от себе си, за да се погрижи Стен да не завърши. Учениците му единодушно го смятаха за невероятен гадняр. И бяха напълно прави. И за разлика от ставащото по филмите, коравосърдечието на Мейсън не беше само преструвка. Под гранита се криеше закалена стомана.
По време на Таанските войни Мейсън се беше издигнал до адмирал. Имаше много качества: беше блестящ. Тиранин. Майстор на стратегията. Убиец. Брутален въдворител на дисциплина. Водач, който подкрепяше подчинените си до гроба и отвъд. Например, когато не успя да открие основателна причина да изхвърли Стен от пилотското училище, той го отличи на завършването с най-високите оценки. Мейсън сигурно беше най-добрият тактически пилот в имперските сили. Вторият най-добър, изръмжа пилотското его на Стен.
Верен до смърт на Императора, той беше оцелял след чистките на Тайния съвет благодарение на късмета и безскрупулността си. Сега най-вероятно следваше имперски заповеди както и в миналото — ефективно и с хъс. Да, реши Стен, имаше мир. Но само в сравнение с кошмарите на Таанските войни. Доста същества продължаваха да измират.
— Чух, че си станал момчето за послания на Императора — подхвърли Мейсън. — Никога не съм можел да разбера как реално същество може да живее в свят, където всичко е сиво и няма никаква истина.
— Започнах да харесвам цвета — озъби се Стен. — Не цапа ръцете така, както червеното. И се измива.
Дълбок глас прекъсна взаимните нападки.
— Скъпи същества, моля за вашето внимание.
Звукът от любезното бърборене наоколо постепенно утихна.
— Аз съм главен шамбелан Блейк.
Говорителят беше ниско същество, облечено в смехотворен костюм, и говореше с най-високото мазно чуруликане, което Стен някога беше чувал. Разбира се. Носеше микрофон на гърлото и преносим усилвател.
— Искаме да се уверим, че всички вие, благородни създания, ще получите дължимото ви признание и че тази церемония ще продължи, както е планирана. Затова трябва да спазваме следните правила. Наградите ще бъдат присъждани по намаляваща степен на заслугите. Всяка категория ще бъде обявена специално.
Когато наградата ви бъде оповестена, ще оформите една редица, на входа. Когато обявяващият — Блейк посочи към същество в червен костюм — изрече вашето име, ще влезете в главната зала. Ще извървите седемнадесет стъпки право напред, докато видите линия, издълбана в пода.