Чтение онлайн

Разплаках се. Г невът ми се замени с копнеж.

— Липсваш ми — признах.

— Искам да те видя — отвърна той.

— Как?

Беше погълнал доста обезболяващи, дрога и приспивателни.

— Не знам.

Любовниците копнеят за физическа близост, която да излекува всички рани. Да, секс. Бих го погълнала като вкусно ядене.

— Ще дойда да те взема — заявих.

— Наистина ли?

— Да.

— Искам да го направиш.

— Добре.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Ще дойдеш да ме вземеш?

— Да.

Надигнах се

и примигнах към коледните светлинки. Как можех да събудя сина си, а после да шофирам след толкова много вино?

— Сериозна ли си, бебче?

— Не знам.

Отпуснах се обратно на канапето. Бях объркана.

— Ще ми се обадиш ли утре?

Мълчание. От онова, което се възцарява в джунглата, когато жертвата си разменя ролята с хищника и той се оттегля, преструвайки се, че никога не я е преследвал.

Последният път, когато видях Момчето със счупения гръбнак, знаех, че е за последно. Разбрах го по начина, по който ме чукаше. Повече от час. Свирепо и грубо. В един момент влагалището ми изплака.

— Искаш ли да спра? — попита той.

— Да. Аха.

Усетих как побеснявам.

Момчето се измъкна от мен. Членът му още бе твърд. Всеки прекрасен сантиметър от него. С блестящи следи от мен. От копнежа ми. От желанието ми.

Той сложи ръце на колената ми. Краката ми не спираха да треперят.

— Хей, бебче, добре ли си?

— Не.

Легнах настрани на матрака и притиснах възглавницата към лицето си. Момчето със счупения гръбнак легна до мен.

— Хей.

Усетих тежестта на дребното му тяло зад гърба си. Завъртях се и го погледнах. Бледо слабо момче с пухкави косми по задника. Младото му тяло изглеждаше старо. Косата на темето му бе започнала да оредява. Нещо привлече погледа ми в отблясъка от коледните лампички. Осветеното му теме приличаше на ореол. Веждите му бяха извити по странен начин. Притиснах пръст към бакенбарда му и погалих наболата по бузата му четина. Имаше слабо бледо лице. Обичах го. Виждах бъдещето си в това лице.

— Изчукай ме отново — казах.

Той проникна в мен и започна да тласка. Потта му се посипа по бретона и челото ми. Тялото ми също бе покрито с нея. Приличаше на една от онези реклами за кремове за тяло, които гарантират, че ще накарат кожата ти да заблести. Исках да усетя потта му под ноктите си и издрах гърба му. Прегърнах го здраво, за да почувствам как кожите ни се залепят една в друга. Той се извини:

— Съжалявам, че се потя толкова — каза и спря да чука, за да се избърше с тениската си.

— Харесва ми — успокоих го.

Той продължи да се поти и да чука, но не се изпразни. Зачудих се дали бе изтръпнал от дрогата и хапчетата.

— Искаш ли да го извадиш и да се изпразниш на лицето ми? — изпробвах го.

— Да. Ще ми разрешиш ли?

— Да.

Той тласна още по-силно в мен.

— Искаш ли да се обърна и да ме чукаш на задна прашка?

— Да.

— Искаш ли да ме чукаш в задника?

— О, да! Искам.

— Ще ти позволя.

— Наистина ли?

— Аха. Давай.

Момчето със счупения гръбнак беше дребно, а му се искаше да е висок

и силен мъж, за да ме обладае могъщо. Бе толкова притеснен от недостатъците си, че не можеше да свърши. Освен това се притесняваше, че исках само едно от него.

— Чукай ме. Не спирай. Чукай ме — изстенах страстно. — Чакай.

Зад всеки белег има история на страдание. В подходящата светлина, мека и слаба, никой не може да види белезите ми. Изглеждам безукорна. Но тялото ми е покрито с белези. Някои са резултат на жестокост, като онзи на крака ми, получен в осми клас, когато съседските хлапета метнаха запалена пръчка динамит към мен на автобусната спирка.

— Приятелката ти е дебела, а ти си грозна — извикаха те.

Другите бяха в резултат на нараняване, например от колоездачния ми инцидент през 1982 година, който ме изпрати в спешното отделение, където баба ми каза на лекарите:

— Да не сте посмели да обръснете главата й!

Докторът искаше да обръсне главата ми, за да почисти чакъла от скалпа ми. Все още имам чакъл в скалпа и белези по челото, лактите, лявото бедро и колената.

Останалите белези, дузини, са резултат на нанесени от самата мен рани. Дерях кожата си с нокти, а после носех ризи с дълги ръкави, за да прикрия раните и белезите. Веднъж снаха ми забеляза ръцете ми на слънчева светлина и попита:

— Обрив ли имаш?

Не, не беше обрив, а белези. Не исках Момчето със счупения гръбнак да ги види. Не

исках да забележи уязвимостта ми, неувереността. Не му се доверявах за подобни неща.

— Чакай — спрях го и го претърколих, за да се настаня отгоре.

Яздих го здраво и наблюдавах отражението ни в огледалната врата на гардероба. Повдигах тялото си, за да видя мускулите на бедрата си, тъмното ми окосмяване, тежките гърди, падналата по лицето ми коса. Изглеждах безукорна на меката измамна светлина. Момчето със счупения гръбнак изстена под мен. Стисна бедрата ми с ръце.

— По дяволите — извика той. — Не искам да се празня. Не искам това да свърши. Чувствам се страхотно във влагалището ти.

— Усещаш ли ме? — попитах.

— Усещам те.

Момчето със счупения гръбнак вдигна глава от матрака. Ударих го силно по лицето и той ахна. Аз също.

Любовникът ми се ококори.

— Бебче, защо, по дяволите, го направи? — извика той. — Ще се изпразня.

Чух звук. Пронизителна безпомощност. Точно така. Той потрепери под мен. Зайче между краката ми, криле на ястреб. Видях очите си в огледалото.

ТАЙНИ В ЗАЛИВ ТЪРКИ

ГУЕН МАСТЪРС

Двигателят на бъгито ръмжеше тихо между краката ми. Горещината от мотора пареше кожата ми. Навсякъде имаше кал — по гумите, двигателя, дори ръчките. Избърсах част от нея и погледнах пръстите си. Ръцете ми бяха покрити с кал. Дългата ми коса бе хваната на конска опашка и пъхната под бейзболна шапка. Дори кепето бе покрито с кал.

— Страшно си секси — провлече приятелят ми.