Чтение онлайн

Обмисли най-вече цената — навестява ме гласът на леля Хариет. — Задай си въпроса какво искат от теб. Помисли каква искат да бъдеш.

— Вече е малко късно — казвам на глас. — Сторено е. Беше… необходимо.

Но защо? Не. Трябва да спра да мисля по този начин. Направено е, свършено е. Трябва да се примиря.

Не мога върна Снизи, но както майка ми каза, не мога и да позволя смъртта му да бъде напразна.

Изправям се — тялото му е доста по-тежко, отколкото преди — и го полагам на масата. След това отивам до мивката при клетката на папагалите ара и си измивам

ръцете. Насапунисвам ги, търкам отново и отново, после ги изплаквам и повтарям всичко отначало. Мия си ръцете пак и пак и с усилие си налагам да спра.

След това се връщам и увивам Снизи в одеяло — вероятно в същото, в което чичо Джонас го е увил след раждането му. Главата му се показва със стъклени и неподвижни очи. Прегръщам вързопа, хвърлям празната спринцовка в кошчето за боклук и се насочвам към изхода. Снизи е тежък, толкова тежък…

Загасям лампите в менажерията и животните започват да притихват. Освен Алай. Успявам дори в тъмното да зърна огъня в очите му и чувам постоянното ръмжене, вибриращо в гърлото му. Има нещо диво в поведението му, нещо ужасяващо. Прилича повече на диво животно, отколкото на питомния домашен любимец, който отгледах и разглезих.

Доволна съм, че вратата се затваря зад мен и че сама прекосявам бързо двора към Лаборатории А. При чичо Паоло все още свети. Ще му дам неговия обект 294 и ще приключа с това.

Колкото и да се мъча да заглуша всяка мисъл, и особено тези за майка ми, една упорства, докато не се измъква като обезумяло врабче от клетката на ума ми.

Ако това беше само тест, който да ме подготви… какво следва оттук нататък?

Днес ще ходим до Долината на Фолк, за да вземем проба от елизиум.

Чичо Паоло и останалите — никой от екипа Имортис не иска да пропусне този велик ден — се подготвят за пътуването, а аз седя и ги наблюдавам. Веселите поздравления на екипа и посрещането ми в него са още съвсем пресни, заедно с вчерашното официално решение на чичо Паоло — да отпразнуваме новия ми статус на член на екипа, като отидем до долината и вземем достатъчно елизиум за една инжекция Имортис. Преди седмица това щеше да ме зашемети от щастие. Но сега вълнението ми е примесено със страх. Не съм виждала чичо Антонио от предишната нощ в колибата и не съм сигурна, че искам да го видя. Думите му продължават да се разхождат из мислите ми, като изписани с главни удебелени букви. Зло в Литъл Кейм… Забивам поглед в ръцете си.

— Готова ли си да тръгваме, Пиа? — пита чичо Паоло.

— Готова съм — отговарям и потупвам раницата си.

— Заминаваме след пет минути! — провиква се той. Учените набързо си приготвят раниците с екипировката. Наистина не разбирам защо носят толкова много багаж. Това трябва да е само едно кратко пътуване. Отиваме, вземаме пробата от нектара и се връщаме.

Десет минути по-късно се качваме в три джипа, макар че без багажа бихме могли да се поберем в два. Учените са се натоварили сякаш се подготвят за едномесечна полева операция. Майка ми се качва до чичо Паоло и раздава заповеди на другите, които товарят екипировката си. Наблюдавам я, но тя не ми обръща внимание. Когато снощи показах на чичо Паоло тялото на Снизи, тя беше там и пак не ме погледна.

Чичо Паоло кара единия джип и чичо Тимоти изпраща в другите два свои хора, въоръжени с автомати.

— Заради безопасността — обяснява чичо Паоло. Самият чичо Тимоти остава в Литъл Кейм.

Когато портата най-после

се отваря и се понасяме с бучене навън, внезапно осъзнавам, че за пръв път излизам от Литъл Кейм с разрешение. След толкова тайни измъквания почти забравих, че е против правилата.

Вземаме първия завой и Литъл Кейм изчезва.

Чичо Джейкъб се обръща към мен с крива усмивка.

— Добре дошла в джунглата, Пиа! — казва той.

Усмихвам му се в отговор, но бързо поглеждам настрани, за да не забележи колко вяло го правя.

Долината на Глен е само на четири километра. Паркираме, и два километра и половина вървим пеша, защото пътят извива на юг към Литъл Мисисипи, а долината се намира на запад. Джунглата днес е изпълнена с изпарения, макар че не е много горещо. Но с всяко вдишване въздухът става все по-влажен. Учените ругаят и се задъхват, пристъпват трудно под товара, който носят и се мръщят, когато майка ми ги подканва да побързат. Чичо Паоло поклаща глава към тях и се примирява, че трябва да ги изчака. И той се поти, но изглежда изпълнен с енергия, която не намалява от усилието. Поглеждам го и мога да се закълна, че се тресе от вълнение. Минали са осемнайсет години, откакто за последен път е правен Имортис. Било е за родителите ми, година и нещо преди да ме заченат. Чичо Паоло и тогава е бил тук, но ръководителят е бил друг — казвал се е доктор Сато и се е пенсионирал малко преди да се родя. Тъй че това е първият шанс на чичо Паоло да направи сам Имортис, да бъде човекът, който надзирава целият процес.

След като съобщи за днешната екскурзия, го попитах защо отиваме толкова скоро. Още не е пристигнал никой от новите обекти, а и аз не знам много за Имортис. Знам, че трябва да бъде използван до седмица, след като е направен — иначе губи свойствата си. Отговорът на чичо Паоло беше изненадващ:

— Както изглежда, Пиа, един от обектите вече е тук: аз. Да, лично ще се присъединя към проекта Имортис и като част от него ще получа първата инжекция. — Доколкото знам, той е първият учен, който предлага себе си за тази роля. Не е учудващо, че е толкова нетърпелив. Той влага в тази екскурзия повече от всички останали, освен може би от мен.

Знам, че чичо Паоло винаги е мечтал да повлияе върху бъдещето на човечеството, като създаде безсмъртни, но той прави допълнителна крачка, като включва своя генетичен код в гените, които накрая ще произведат господин Перфектен. Чудя се дали когато някоя от обектите жени роди сина на чичо Паоло, — детето ще бъде гледано по различен начин от останалите? Внезапно започвам да се питам дали планът му е не само с цел да окаже още повече влияние върху проекта, а просто да има дъщеря или син. Това е въпрос, който никога не съм задавала на него или на някой друг от учените. Те искат ли деца? Във всички живи същества е заложен стремеж да се размножават, основен биологичен инстинкт, и повечето от тях са жертвали това, за да работят тук. По времето, когато се пенсионират, вече ще бъде твърде късно да имат деца.

Още веднъж си напомням колко много е вложено в мен и в проекта Имортис и когато се замислям как снощи бях на косъм да изоставя всичко, се засрамвам от себе си.

Все пак съжалявам за нещо. За болката в очите на Ейо, когато побягнах…

Но не мога да мисля за това. Трябва да бъда силна. Вървим по тясна пътека и вместо да се нагаждам към мъчително бавната крачка на другите, тръгвам напред. В резултат достигам долината около пет минути преди тях. Изкачвам се по нисък склон, покрит с яркозелена папрат и червени хеликонии, спускам се надолу и пред мен се разкрива Долината на Фолк.