Происход

Създадена съм в джунглата — момиче, изплетено от цветя и плът. Казват, че в деня, в който съм се родила, чичо Паоло ме притиснал към бялата си лабораторна престилка и прошепнал: „Тя е перфектна“.

Шестнайсет години по-късно все още повтарят тази дума. Всеки ден я чувам от учените или от пазачите, от майка ми или леля Бриджит. Перфектна.

Казват и други неща. Че няма други като мен поне засега. Че съм върхът на човешката раса, богиня, родена в човешка плът. Ти си безсмъртна, Пиа, и си перфектна, казват.

Но докато следвам чичо Паоло към лабораторията, връзките на обувките ми се влачат в калта и в ръцете си стискам борещо се врабче, в никакъв случай не се чувствам перфектна.

Отвъд двора джунглата е по-неспокойна от друг път. Вятърът, леко ухаещ на орхидеи, се носи през памуковите дървета и палмите и сякаш търси нещо, което е загубил. Въздухът е така влажен, че по кожата ми и по прошарената коса на чичо Паоло почти магически се появяват капчици вода. Докато преминаваме през градината, натежалите от цветове страстничета и хеликонии леко докосват краката ми и покриват обувките ми с роса. Водата е навсякъде, както всеки друг ден в дъждовната гора. Но днес ми се струва по-студена, по-малко освежаваща и по-агресивна.

Днес е ден за тест. Наричат ги тестовете на Уикам и са само веднъж на няколко месеца, понякога изненадващо — както днес. Когато тази сутрин се събудих в спалнята си със стъклени стени, очаквах обичайното — да рецитирам списъците на родовете и видовете пред чичо Антонио, да сравнявам различни водорасли под микроскоп с чичо Джейкъб и после може би дълго да плувам в басейна. Вместо това дойде майка ми и ми съобщи, че чичо Паоло е решил да проведем тест. После излезе и ме остави да се приготвя набързо. Дори нямах време да си завържа връзките на обувките.

И ето ме тук, преди да са минали и десет минути.

Птичето в ръцете ми се бори неуморно, драска дланите ми с мъничките си нокти и кълве пръстите ми с човка. Не успява да постигне нищо. Ноктите му са достатъчно остри, за да пробият кожа — но не и моята. Може би затова чичо Паоло ми каза аз да нося врабчето, вместо да го вземе той.

Кожата ми може и да е неразрушима, но я усещам три пъти по-тясна и с всички сили се мъча да дишам спокойно. Сърцето ми тупти по-трескаво и от сърцето на птичето.

Ден за тест.

Последният ми тест преди четири месеца не включваше живо животно и въпреки това беше труден. От мен се искаше да наблюдавам петима различни хора — готвачът Жак, портиерът Кларънс и други служители, които не бяха учени. Трябваше да изчисля дали допринасят повече за благоденствието на Литъл Кейм, отколкото струва прехраната, заплащането и издръжката им. Бях ужасена, че заключенията ми могат да причинят нечие уволнение. Не уволниха никого, но чичо Паоло каза на перачката леля Ненин да си помисли колко време прекарва в дрямка и колко — в пране. Попитах чичо Паоло какво ще покаже тестът и той отговори, че ще

покаже дали преценката ми е достатъчно безпристрастна, за да мога да правя рационални научни наблюдения. Но все още не съм сигурна дали леля Ненин ще ми прости за доклада, независимо дали е научно наблюдение, или не.

Поглеждам към врабчето и се чудя какво го очаква. За момент волята и пръстите ми отслабват съвсем леко, но достатъчно, така че то се освобождава и се издига във въздуха. Подсилените ми рефлекси вземат решението преди мозъка — ръката ми го достига, затваря се около него и го изтегля обратно за един миг.

— Всичко наред ли е? — пита чичо Паоло, без да се обърне.

— Да, добре е. — Ясно ми е, че знае какво се е случило току-що. Той винаги знае. Но знае и че никога не бих била толкова непокорна, че да реша да пусна на свобода избрания от него екземпляр.

Извинявай. Това бих искала да кажа на птичето.

Но само го хващам по-здраво.

В Литъл Кейм има две лабораторни сгради. Пристигаме в лаборатории Б, по-малката сграда, и майка ми ни чака вътре. Тя е облякла своята безупречна бяла престилка и слага латексови ръкавици. Те изплющяват около китките й.

— Всичко готово ли е, Силвия? — пита чичо Паоло.

Тя кима и тръгва пред нас. Преминаваме врата след врата. Накрая спираме пред малка, рядко използвана лаборатория близо до старото крило, което е било унищожено от пожар преди години. Вратата на изгорялата зала е заключена и от ръждата по дръжката й познавам, че не е отваряна много отдавна.

Стените на лабораторията са покрити с метални рафтове, шкафове и мивки — всички улавят и изкривяват отражението ми. В средата на помещението има малка алуминиева маса с два стола и метален кафез отгоре.

— Постави обект 557 вътре — казва чичо Паоло и аз пускам птичето в клетката. Тя е достатъчно голяма, за да може да лети в тесен кръг. Врабчето се хвърля към металните решетки, после каца и несръчно размахва крила. След малко започва отново, решително атакувайки с крила пленничеството си.

Тогава забелязвам жиците, виещи се от клетката по масата, надолу и нататък по пода към малък генератор, поставен под машината за миене на очи при спешни случаи.

Дъхът ми секва и хвърлям поглед към чичо Паоло, за да разбера дали е забелязал. Не е. Той попълва някакви формуляри в папката.

— Добре, Пиа — казва, докато драска с химикалката. Птичето каца отново, литва, улавя се за решетката с малките си нокти. Чичо Паоло ми подава папката. — Седни. Добре. Взе ли си химикалка?

Не съм, затова той ми дава своята и издърпва друга от джоба на престилката си.

— Води си бележки. Оценявай всичко. На този специален обект на изследване периодично са му давани дози от нов серум, който разработвам със сума.

Сума. Pfaffia paniculata, доста обикновен стимулант, който вероятно има още десетки, все още неизвестни приложения.

— Значи… ще проверим дали може да понесе… стреса от този тест по-добре от нетретиран обект?

— Точно така — казва той с усмивка. — Отлично, Пиа. Този серум — наричам го Е13 — ще започне да действа, когато птичката се изтощи и е на края на силите си и ще й даде още няколко минути енергия.