Чтение онлайн

Джеси грабна шишенцето парфюм, скрито в саксията до вратата, и напръска обилно наоколо. Закашля се и направи гримаса от силния аромат на цветя. Скри флакончето отново и рязко отвори вратата. На прага стояха двама офицери, стиснали пушки. От тежкото им дишане бе очевидно, че са тичали бързо до дома й.

— Много съжалявам! Без да искам го натиснах и не знам как да го изключа.

Единият от охраната на Видовете се намръщи. Той вдиша и кихайки отскочи назад.

— Как така без да искате го включихте? — Посегна навътре, натисна бутона и алармата замълча.

— Излязох навън да взема

нещо, което бях забравила в голф количката. Когато се върнах, вместо ключа на лампата, натиснах него. Наистина съжалявам. — Почувства се виновна, че го е използвала, за да принуди Джъстис да напусне, но се боеше, че той би могъл да я убеди да му даде още един шанс. Тя заслужаваше повече, отколкото да му бъде временна партньорка в леглото. — Това няма да се повтори.

— Сигурна ли сте, че всичко е наред?

— Да. Много се извинявам за предизвиканото безпокойство.

Охранителят се поколеба.

— Да се надяваме, че няма да го използвате толкова често? — Направи гримаса. — Каква е тази миризма?

— Свещи — излъга тя. — Не ви ли харесват?

Той кихна отново и се извърна.

— Мисля, че сме алергични. Моля ви, намерете нещо друго, което да използвате, ако искате да ароматизирате въздуха във вашия дом.

— Ще го направя. Благодаря! Съжалявам, че натиснах грешния бутон и ви накарах да кихате от моите свещи. — Младата жена затвори и заключи вратата.

Пет минути по-късно, чу почукване по плъзгащата се стъклена врата и влезе в хола. Джъстис бе облякъл дънки и потник. Той мълчаливо стоеше от другата страна на стъклото и посочи към ключалката. Джеси поклати глава и изключи осветлението в стаята; не желаеше да разискват повече отношенията си. После влезе в спалнята.

— Джеси? — Той застана пред прозореца на спалнята й. — Пусни ме!

— Ще извикам пак охраната, ако не си тръгнеш. Върви си! — Дръпна завесите и изгаси светлината.

Джъстис изруга, но не продължи да я уговаря. Младата жена чака дълго време, но той не се опита да привлече вниманието й. Тя се качи на леглото, измъкна бельото от джоба си и го захвърли на пода. Сълзи напълниха очите й и се стекоха по бузите. Беше влюбена в човек, който никога не би си позволил да отвърне на обичта й. Неговата работа и народът му бяха на първо място и винаги щеше да бъде така. Това наистина болеше.

Джъстис удари стената и изръмжа. Кокалчетата на юмрука му се разраниха от силата, с която фраснаха мазилката. Джеси бе наранена, отказваше да разговаря с него и той нямаше кого друг да вини, освен себе си. Беше говорил без да мисли, споменавайки първоначалните си планове и прецака връзката им, отговаряйки на въпросите й.

Отдръпна ръка, огледа кръвта и притисна дланта на другата върху нараненото място. Разкъсаната кожа пареше и болеше, и той се наслади на болката. Заслужаваше това, че дори и много повече.

Споменът за огорчението на неговата Джеси беше толкова ясен в съзнанието му, че не преставаше да го преследва. Копнежът да отиде при нея, да я държи в обятията си, се превърна във физическа потребност.

— По дяволите! — изхриптя той като се обърна и се облегна на повредената стена на домашния си офис.

Така

е най-добре, заключи логическата страна на неговото същество. Другата възрази силно, когато тялото му се напрегна, обхвана го желанието да изреве и му се наложи да диша дълбоко през носа, докато го преодолее. Джеси беше упорита. Тя нямаше да иска да се срещне отново с него, освен ако той не направеше връзката им публично достояние и докато му крещеше, бе казала верни неща.

Бореше се с желанието си да изхвърчи от къщата, да прескочи оградата и да разбие стъклената врата, за да достигне до своята жена. Би го сторил, ако смяташе, че може да я подмами да му позволи да спи в леглото й, но на сутринта щеше да го мрази. Беше решила повече да не се вижда тайно с него.

— По дяволите! — изръмжа отново, затвори очи и облегна глава на стената.

Искаше я, трябваше да бъде с нея — бе му необходима като въздуха, който дишаше, но от това неговите хора щяха да пострадат. Тя щеше да страда. Беше се справял с враждебно настроените групи и пресата твърде дълго време, за да се отнесе наивно към начина, по който щяха да се развият нещата. Репортерите щяха да се заемат с историята и да стане световна новина, това че Джъстис Норт има връзка с човек. Щеше да му се наложи да мине през ада, за да заплати за това.

Лицето й щеше да бъде изтипосано във всеки вестник и новинарски канал. Щяха да се ровят в миналото й, нямаше да оставят необърнат камък, за да разчепкат живота й и да го предложат за публична консумация. След което тя щеше да се превърне в мишена за всеки, който счита, че е мерзко човешко същество, за да спи с някой от Новите видове. Щяха да й бъдат прикачени ужасни имена, а част от безумците да я искат мъртва. И тя щеше да го намрази за хаоса, в който бе превърнал живота й.

Сенаторът вероятно щеше да изгуби позициите си или по-лошо — да поиска да се обединят срещу НСО, ако се разстроеше от факта, че дъщеря му е предпочела мъж от Новите видове пред човешко същество. Подкрепата, която получаваха от Вашингтон, щеше да престане. Парите, постъпващи от делата срещу Мерикъл Индъстри, се бавеха много и може би щяха да минат години, преди да станат на сто процента финансово независими. Правителствените им поддръжници бяха възложили на човешка работна група задачата да им помогне да открият държаните все още в плен Нови видове, и им дадоха разрешение за проследяване на всички корпоративни финансови архиви на инвеститорите на фармацевтичната компания.

Ако загубеха екипите на работната група, Видовете щяха да умрат там, където бяха затворени, без никога да бъдат намерени. Служителите на Мерикъл, които бяха успели да избегнат ареста, никога нямаше да бъдат изправени пред съда, ако екипите престанеха да ги преследват. Това би било катастрофа, — щяха да бъдат загубени животи, а той се бе заклел да направи всичко по силите си за своя народ. Обичайки Джеси, рискуваше всичко това.

Коленете му се подкосиха и той се плъзна надолу по стената, докато седна на пода. Беше си мислил, че преживените години в съоръженията за тестване са най-болезнената душевна болка, която бе изпитвал. Не бе имал никаква надежда, никакво бъдеще, което да очаква с нетърпение, а сега беше имал нещо прекрасно.