Чтение онлайн

Клиповете бяха смели, създадени от опитни специалисти. Единственият проблем би могъл да дойде от пренасищането, но Лейк беше твърде нов, за да отегчи хората, поне засега. Неговият лагер бе похарчил нечуваната сума от десет милиона долара за телевизионни реклами в двата щата.

В часовете на гласуването във вторник, двайсет и втори февруари, пуснаха по-бавен клип. Когато изборите приключиха, социолозите предсказаха, че Лейк ще спечели в своя щат и ще изгуби с минимална разлика в Мичиган. Все пак губернатор Тари беше от Индиана, тоест също от Средния запад, а освен това бе прекарал цели седмици в Мичиган през последните три месеца.

Явно това не

беше достатъчно. Гласоподавателите в Аризона предпочетоха своя земляк, а хората в Мичиган харесаха новото лице. Лейк спечели шейсет процента у дома и петдесет и пет процента в Мичиган, където губернатор Тари взе само жалките трийсет и един процента. Остатъкът беше разделен между другите кандидати.

Това беше унищожителна загуба за губернатор Тари само две седмици преди Големия вторник и три седмици преди Малкия.

Лейк наблюдаваше преброяването на гласовете от борда на самолета си на път от Финикс, където бе гласувал за себе си. Час преди да пристигне във Вашингтон, Си Ен Ен обяви неочакваната му победа в Мичиган и екипът му отвори шампанското. Арън Лейк се наслади на мига и дори си позволи две чаши.

Сенаторът познаваше историята. Никой не бе започвал толкова късно и не бе стигал толкова далеч за толкова кратко време. В тъмната кабина той и хората му гледаха на четири екрана как политолозите изразяват удивлението си от конгресмена Лейк и постигнатото от него. Губернатор Тари беше любезен, но изказа притесненията си, породени от огромните суми, похарчени от този неизвестен досега кандидат.

Лейк поговори учтиво с групичката репортери, които го чакаха на летище Рейгън Нашънал, а после се качи в друг черен шевролет събърбан и потегли към националния център на предизборния си щаб, където благодари на високоплатения си екип и подкани хората да си идат вкъщи да се наспят.

Беше почти полунощ, когато той стигна в Джорджтаун и хубавата си къщичка на Трийсет и четвърта улица близо до Уисконсин Авеню. Двама агенти слязоха от колата зад него, а други двама го чакаха на стъпалата на входа. Той категорично беше отказал на официалната молба в дома му да бъде поставена охрана.

— Момчета, не искам да се мотаете тук — заяви той рязко на входа. Тяхното присъствие го дразнеше, той не знаеше имената им и не се интересуваше дали го харесват. За него те нямаха имена. Наричаше ги просто „момчета“ с колкото се може повече презрение.

Щом заключи вратата отвътре, той се качи в спалнята си и се преоблече. Угаси лампите, сякаш си лягаше, изчака петнайсет минути, слезе тихо на първия етаж и надзърна през прозореца на хола, за да види дали някой гледа към къщата. После се спусна надолу по стълбите в малкото мазе. Прескочи през един прозорец и излезе на студа до малката площадка в двора си. Спря, заслуша се, не чу нищо, отвори тихо една дървена врата и се затича в прохода между двете къщи зад неговата. Излезе на Трийсет и пета улица, сам в мрака, облечен в анцуг и нахлупил ниско над веждите си обърната на обратно бейзболна шапка. Три минути по-късно беше сред тълпите на Ем Стрийт. Намери такси и изчезна в нощта.

Теди Мейнард си беше легнал доста доволен от първите две победи на своя кандидат, но бе събуден от новината, че е станало нещо нередно. Когато избута количката си до бункера десет минути след шест сутринта, беше по-скоро изплашен, отколкото ядосан, макар да бе минал през цялата гама емоции през изминалия час. Йорк го чакаше заедно

с началника на охраната Девил, дребен нервен човечец, който явно бе на нокти от няколко часа.

— Да чуем — изръмжа Теди, като все още буташе количката си и търсеше кафе.

Девил започна.

— В дванайсет и две минути през нощта той се раздели с агентите и влезе вкъщи. В дванайсет и седемнайсет се измъкна през малко прозорче от мазето. Ние, разбира се, сме сложили датчици на всички прозорци. Наели сме една къща от отсрещната страна на улицата, а и без това сме денонощно нащрек. Той не се беше връщал от шест дни. — Девил показа малка таблетка с размерите на аспирин. — Това устройство се нарича „Ти-Дек“. Сложили сме по едно в подметките на всички негови обувки, включително и на спортните. Затова винаги знаем къде е, освен ако не е бос. Щом ходилото упражни натиск, това устройство излъчва сигнал, който се разпространява на двеста метра без предавател. Когато натискът изчезне, сигналът продължава да се излъчва петнайсет минути. Намерихме Лейк на Ем Стрийт. Беше облечен в анцуг и беше нахлупил над очите си бейзболна шапка. Нашият човек скочи в едно такси, а ние разполагахме с две коли. Проследихме го до „Чеви Чейс“, търговски център в предградията. Докато таксито чакаше, той изтича до „Мейлбокс Америка“, едно от онези нови места, където можеш да изпращаш и получаваш писма, без да ползваш услугите на пощите. Някои, включително и това, са отворени по двайсет и четири часа. Той стоя вътре по-малко от минута, точно колкото да отключи кутията си, да извади няколко брошури, да ги изхвърли и да се върне в таксито. Едната ни кола го проследи обратно до Ем Стрийт, където той слезе и се промъкна до вкъщи. Другата остана в търговския център. Преровихме кошчето за смет пред вратата и намерихме шест брошури, явно негови. Адресът беше „Ал Кониърс, пощенска кутия 455, «Мейлбокс Америка», Уестърн Авеню 39380, «Чеви Чейс».“

— Значи той не е открил това, което е търсел? — попита Теди.

— Изглежда, е изхвърлил всичко, което е взел от кутията. Ето видеото.

От тавана се спусна екран, а светлините угаснаха. Кадрите от камерата показаха паркинга, таксито и се спряха на облечената в широк анцуг фигура на Арън Лейк, който зави зад един ъгъл и влезе в „Мейлбокс Америка“. Секунди по-късно се върна, като разглеждаше писмата и брошурите в дясната си ръка. Спря за миг до вратата и изхвърли всичко във високо кошче за смет.

— Какво търси той, по дяволите? — промърмори Теди.

Лейк напусна сградата и бързо влезе в таксито. Видеозаписът спря и лампите светнаха.

Девил продължи разказа си:

— Сигурни сме, че в кошчето беше неговата поща. Бяхме там за секунди, а никой друг не влезе, докато чакахме. Беше дванайсет и петдесет и осем. Един час по-късно влязохме отново и направихме втори ключ за кутия 455, за да имаме достъп винаги когато ни потрябва.

— Проверявайте я всеки ден — каза Теди. — Отбелязвайте всичко, което пристигне. Оставете рекламните брошури, но ако има нещо необичайно, искам да знам.

— Добре. Мистър Лейк влезе през прозорчето на мазето в един и двайсет и две и остана вкъщи през остатъка от нощта. Сега още е там.

— Достатъчно — каза Теди и Девил напусна стаята.

Йорк знаеше, че ще последва въпрос. Погледна бележките си.

— Той получава по-голямата част от личната си кореспонденция у дома си в Джорджтаун. Има поне два адреса в сградата на Конгреса, един в офиса си и един в Комисията по въоръжените сили. Има и три офиса в Аризона. Това са шестте адреса, които знаем.