Чтение онлайн

С тези думи Лейк потегли, без да обръща внимание на виковете и въпросите от тълпата проскубани псета.

Страхотно, помисли си Теди, който гледаше на живо от бункера си. Кратко, изпълнено със състрадание и все пак страшно сурово. Превъзходно! За пореден път се поздрави, че е избрал такъв прекрасен кандидат.

Когато Лъфкин му се обади отново, в Кайро минаваше полунощ. Пожарът беше потушен и спасителните екипи вадеха телата колкото се може по-бързо. Очевидно твърде много хора бяха погребани под развалините. Лъфкин беше на една пресечка оттам и гледаше заедно с хиляди други. Цареше хаос, а въздухът бе изпълнен

с прах и дим. В своята кариера Лъфкин беше виждал много бомбени атентати, но този беше от най-страшните.

Теди завъртя количката из стаята и си наля нова чаша кафе без кофеин. Смразяващите клипове на Лейк щяха да започнат в най-гледаното време. Тази вечер предизборният екип щеше да похарчи три милиона долара, за да всее страх и ужас из цялата страна. Утре щяха да свалят клиповете, като обявят това предварително. От уважение към мъртвите и техните семейства кампанията на Лейк щеше временно да преустанови своите малки предсказания. А утре по обяд щяха да започнат масирани социологически проучвания.

Крайно време беше позитивната нагласа към кандидат-президента Лейк рязко да се повиши. Първичните избори в Аризона и Мичиган бяха след по-малко от седмица.

Първите кадри от Кайро показваха разстроен репортер, застанал с гръб към военна барикада. Група войници го гледаха гневно, сякаш щяха да го застрелят, ако още веднъж се опиташе да мине напред. Отвсякъде долиташе вой на сирени и проблясваха светлини. Само че репортерът знаеше твърде малко. Голяма бомба била избухнала в посолството в десет и двайсет, когато там започвал прием; точният брой на жертвите бил неизвестен, но със сигурност били много. Районът бил ограден от армията, която за по-сигурно отцепила и въздушното пространство, така че за жалост нямало да има снимки от хеликоптер. Засега никой не бил поел отговорност за атентата, но все пак репортерът спомена имената на три радикални групи. Обичайните заподозрени.

— Може да е някоя от тях, а може и някоя друга — подхвърли услужливо той. Тъй като не можеше да заснеме труповете, операторът трябваше да продължи да снима репортера, а тъй като нямаше нищо за казване, той продължи да говори колко опасен е станал Близкият изток, сякаш това беше новина и той бе изпратен да я отрази.

Лъфкин се обади на Теди към осем вечерта, за да му съобщи, че американският посланик в Египет не може да бъде открит и че има опасност той да е под развалините. Поне такива били слуховете. Докато разговаряше с Лъфкин по телефона, Теди гледаше репортера на лишения от звук екран; клипът на Лейк за тероризма вървеше на друг екран. Той показваше руините, кръвта, телата и терористите от някакъв друг атентат, а после спокойният, но силен и откровен глас на Арън Лейк обеща отмъщение.

Точно навреме, помисли си Теди.

В полунощ един съветник събуди Теди с чай с лимон и вегетариански сандвич. Както често се случваше, Мейнард бе задрямал в количката си. На стената с телевизионните екрани се движеха образи без звук. Когато помощникът си тръгна, Теди натисна едно копче и се заслуша.

Слънцето в Кайро отдавна бе изгряло. Посланикът не беше намерени се предполагаше, че е някъде сред развалините.

Теди никога не се бе срещал с посланика в Египет, който и без това беше никому неизвестен, но сега бъбривите репортери го идеализираха и възхваляваха

като велик американец. Смъртта му не безпокоеше особено Теди, макар че тя щеше да засили критиките към ЦРУ. Освен това щеше да придаде тежест на последиците от атентата, което от своя страна бе добре дошло за Арън Лейк.

Досега бяха открити шейсет и един трупа. Египетските власти обвиняваха Идал. За тях той беше най-вероятният извършител, защото малката му армия беше взривила три западни посолства през последните шестнайсет месеца и защото той открито призоваваше към война със Съединените щати. Според настоящото досие на Идал в ЦРУ той разполагаше с трийсет войници и годишен бюджет от около пет милиона долара, като почти цялата сума идваше от Либия и Саудитска Арабия. На пресата обаче се намекваше, че става въпрос за армия от хиляда войници, разполагаща с неограничени средства, с които да тероризира невинните американци.

Израелците знаеха какво закусва Идал. Знаеха и къде. Можеха да го хванат поне десетина пъти, но засега той водеше своята малка война далеч от тях. Докато терористът убиваше американци и западноевропейци, на израелците не им пукаше особено. Те имаха полза американците да мразят ислямските фундаменталисти.

Теди се нахрани бавно, а после пак подремна. Лъфкин се обади към обяд египетско време, за да съобщи, че телата на посланика и жена му са намерени. Досега бяха открити осемдесет и четири трупа, от които седемдесет и три бяха на американци.

Камерите застигнаха Арън Лейк пред един завод в Мариета, Джорджия. Той се здрависваше в тъмнината с работниците при пристигането на новата смяна. Когато го попитаха за събитията в Кайро, кандидатът за президент отговори:

— Преди шестнайсет месеца същите тези престъпници взривиха две наши посолства и убиха трийсет американци, а ние не направихме нищо, за да ги спрем. Те са безочливи, защото на нас ни липсва твърдост да се борим с тях. Когато стана президент, ние ще обявим война на тези терористи и ще спрем убийствата.

Суровите думи бяха заразителни и докато Америка научаваше ужасните новини от Кайро, още седем кандидати лееха заплахи и ултиматуми. Дори и най-пасивните сега звучаха като родени за стрелба.

В Айова отново валеше сняг, завихряше се по вятъра, превръщаше се в киша по улиците и тротоарите и караше Куинс Гарб да мечтае за плажове и жарко слънце. Той покри лицето си, докато вървеше по главната улица, уж да се предпази, но всъщност просто не искаше да говори с никого. Не искаше някой да го види как отново се вмъква в пощата.

В кутията му имаше писмо. Едно от онези. Челюстта му увисна, а ръцете му замръзнаха, когато го видя да лежи заедно с някакви рекламни листовки, невинно като картичка от стар приятел. Куинс се огледа на всички страни като гузен крадец, а после измъкна писмото и го мушна под палтото си.

Жена му беше в болницата, за да организира бал за децата инвалиди, така че къщата му бе празна, като изключим една прислужница, която по цял ден дремеше до пералнята. Куинс не й беше повишавал заплатата от осем години. Той потегли към дома си бавно, като се бореше със снега и вятъра, проклинаше изнудвача, влязъл в живота му под маската на любовта, и се питаше какво ли съдържа писмото, което натежаваше до сърцето му с всяка изминала минута.