Чтение онлайн

— Ли Фан Лу е станал жертва на параноята и корупцията на онова време — призна инспектор Ву. — Но онези, които са го екзекутирали, бяха сполетени от същата участ по време на реформите след катастрофата Жен Хе и Голямата сделка. Жалко, че съпругът ви не е взел предвид това и не е донесъл находката си при нас, за благото на цялата страна.

Когато Мей Лин възрази, че двамата със Сян Бин изпитват единствено любов и почит към великата си родина, инспектор Ву като че ли омекна и каза:

— Така и трябва. Ще го открием, сигурна съм. Той ще има предостатъчно възможности да докаже верността си.

С това уверение полицейските

следователи си заминаха и оставиха Мей Лин замаяна от наркотиците и невросондите. Дори й позволиха да задържи парите от робота пингвин — скромната утеха и свобода от немотията, спечелена с изчезването на Бин.

Възможно ли беше тези по-високопоставени служители да мислят другояче? Мей Лин усети как нервите й се опъват, докато приближаваше дадените й координати. Но какъв друг избор имаше освен да изпълнява онова, което й кажат властите? Знаеха къде живее. Можеха да отменят договора за заселване, който бе единственото, с което разполагаше малкото семейство.

Упътващата стрелка й посочи да завие отново — този път надясно — през малка търговска алея. В отговор на скептичното й присвиване на очи очилата й показаха карта, на която се виждаше, че това е пряк път до Булеварда на живата детска митология, прочут с роботизираните си скулптури на любими герои от „Пътуване на запад“, „Снежанка“, „Бандата от Феншен“ и други.

„Може пък да зърна Пипи Лу, Лу Сиси или Шрек“ — с надежда си помисли Мей Лин. Но първо трябваше да стигне до булеварда…

Погледна към сумрачната алея, където старомодни магазини и сергии сякаш се бяха върнали назад във времето до епоха, когато подобни улици е имало във всяко село и градче. Особено преди Революцията, когато четири поколения от една фамилия се трудели заедно, делели тесни стаички над магазините си и късали от залъка си, за да може един от синовете им да се издигне. Традиционен стремеж към напредък, който беше цинично подигран в една стара поговорка.

Първо поколение — ратай: спестява пари, купува земя.

Второ поколение — стопанин.

Трето поколение — ипотекира земята.

Четвърто поколение — ратай.

Не би ли трябвало тези отвратителни цикли вече да са приключили? Да е свършено завинаги с тях, сто години след Революцията? Мей Лин се изкашля в юмрука си. Едно нещо знаеше със сигурност. Нейният син щеше да е умен и образован и тя щеше да го научи на ум и разум! „Ако можем да издържим изпитанията…“

Тръгна по тясната уличка… и изведнъж чу глас.

— Почтените майки не бива да идват на подобни места.

Мей Лин спря, огледа се и осъзна, че е единствената очевидна майка наоколо. Вгледа се в сенките на един вход, откъдето бе дошъл гласът. Евтините очила се опитаха да избистрят образа — не особено успешно — и показаха дете, на не повече от дванайсет, с избеляла зелена канадка и с очила, поправени с тел и много тиксо.

— На мен ли говориш?

В момчето имаше нещо странно: полюшваше се напред-назад и гледаше към Мей Лин, но погледът му се плъзгаше покрай нейния, сякаш се фокусираше в нещо на хоризонта.

— Майките са източникът на всички проблеми и на всички отговори.

Думите бяха изречени с безизразен тон и прозвучаха като някакъв афоризъм или поговорка. Мей Лин забеляза, че зъбите му са развалени, има силно изразена обратна захапка и лош обрив по врата. Момчето определено не беше наред.

Момчето стана и се затътри към нея, като продължаваше да не я гледа в очите.

— Джя-Джупен, майка ти иска да се прибереш у дома да ядеш.

Това го беше чувала. Поколението на родителите й си го казваше да се посмее, макар че Мей Лин така и не успя да разбере какво му е смешното. Изведнъж осъзна — това дете явно беше продукт на аутистката чума. Иначе казано, кошмарът на съвременния родител. Инстинктивно се обърна, за да предпази с тялото си малкия Сяо Ен, макар че дефектът не беше заразен.

„Болестта не е заразна. Но лошият късмет може да бъде прихванат.“

Преглътна с мъка.

— Защо казваш, че не бива да минавам оттук?

Момчето протегна ръце към нея. За миг Мей Лин си помисли, че иска да го гушне. После разбра. „Иска очилата ми.“

Понечи да се дръпне, но нещо в спокойната, настоятелна полуусмивка на момчето я накара да свали евтиното устройство. Усмивката на момчето се разшири и погледът му срещна нейния за по-малко от секунда. Явно не беше в състояние да поддържа по-дълъг контакт с друго човешко същество.

— Мъжете — рече то — не идват тук да купуват соев сос.

— Мъже ли? — Мей Лин се огледа. — Какви мъже?

Без да обръща внимание на въпроса, момчето завъртя очилата й и ги огледа, като явно внимаваше да не позволи на скенерите да се вгледат в лицето му. След това със смях ги метна в близката кофа за боклук.

— Хей! Знаеш ли колко струват?!

И млъкна. Момчето й предлагаше собствените си очила, чиито дръжки бяха поправени с тел и тиксо.

— Виж ги.

Тя примигна. Това беше пълно безумие.

— Кои да видя?

— Мъжете. Които чакат майката.

Без очилата момчето силно присвиваше очи. Гласът му бе монотонен и абсолютно безизразен.

— Нека чакат. Майката няма да дойде. Не и днес.

Мей Лин не искаше да вземе очилата. Не искаше да си ги сложи. И най-вече не искаше да научава кого или какво има предвид момчето под „мъжете“.

Но въпреки това си ги сложи и видя.

Алеята вече беше осветена и приличаше на тунел, който сякаш пронизваше сумрака, минаваше покрай няколко работилници, в които майстори поправяха метални накити или изработваха дрехи от истинска кожа (което бе незаконно); едно семейство пък отглеждаше суперскорпиони за битки. Очилата й се бяха сторили по-прости и примитивни от нейните. Оказа се, че не са. Мей Лин можеше да види сърцевината на плодовете жожоба, които един пекар режеше за пай, и в същото време да долови аромата им.

Около тунела прелитаха символи — повечето китайски, но не всички. Подреждаха се не в стройни редове или колони, а в спирали и на вълни. Тя се опита да ги погледне, но не можеше да контролира картината.

Гледната точка изведнъж се смени и се прехвърли към някаква камера, закачена на стената надолу по алеята, непосредствено над малък триколесен туктук. Образът се увеличи покрай превозното средство, чийто двигател работеше, към малък магазин, в който Мей Лин видя възрастна жена да рисува на ръка шарки по керамичен съд. Изглеждаше неспокойна и хапеше устна, наведена над работата си. Топна четката в червена боя и когато я извади, ръката й трепна и от четката закапаха капки.