Чтение онлайн

Докато капсулата му летеше към зенита, описвайки дъга високо над Земята, Хакер все още нямаше представа, че нещо не е наред. Тъкмо обратното, полетът се очертаваше като едно от най-гладките му суборбитални приключения.

„Какво чудесно корабче“ — помисли си той и потупа хибриднодиамантения конус на носа, който го обгръщаше тъй плътно, че му се налагаше да лети сгънат едва ли не като зародиш. Не че имаше нещо против. Това помагаше да се отделят сериозните играчи от онези типове, за които ракетите

бяха само краткотрайна прищявка.

„Майната им на разходите. Това хоби е само за представители на Първото съсловие, по-ярко дори от траншейното ветроходство. Един от най-добрите начини да се изперчиш.“

Особено като се има предвид, че суборбиталният полет бе кратък — славно топване на пръсти в огромния космос. Скоро щеше да стигне върха на дъгата. Знаеше, че тогава ще дойде ред на меките йонни пламъци, отначало съвсем ефирни и чисти, които щяха да затрептят като призрачна ектоплазма по ръба на топлинния щит, само на сантиметри от главата му. Капсулата му вече се завърташе, за да насочи яката си аблативна задна част към Карибския басейн. От маневрата картината пред Хакер се промени и пред него се появи огромната набраздена от дюни шир на Южна Аризона, Ню Мексико и свободния щат Чиуауа…

… а над всичко това се разгърна още по-широката панорама от немигащи звезди. Много повече и по-ярки от онова, което можеш да видиш от повърхността на планетата.

„Някои наричат галактиката поредната пустиня. Повечето от онези слънца осветяват напразно празното пространство или стерилни камъни, айсберги и газови гиганти. И почти никога планета, на която има живот.“

Хакер не би могъл да избегне тази тема дори и да се опитваше. В края на краищата майка му издържаше модерни скъпи телескопи с толкова страст, колкото той вкарваше в бързо движещите се неща. И с подобни осезаеми резултати.

„Колко «органични светове» са открили със своите лъскави наземни и космически огледала, с интерферометрите си и останалите уреди, използвани за търсене на други Земи? Планети, които обикалят на подходящото разстояние от подходяща звезда, с нормална маса и измъчващи въображението следи от кислород? Пет или шест малки прашни кълба?“

Разбира се, някакъв вид живот вероятно се беше вкопчил в онези далечни пукнатини и тесни морета — и това се потвърждаваше от оскъдните спектрални следи. Бяха малко по-добри от Марс… но безкрайно по-недостъпни. Може би някой ден създадени от хората роботи щяха да прекосят невъобразимите разстояния, за да разгледат по-добре. Но дотогава?

Откриването на тези дълго търсени „живи светове“ имаше неочаквани ефекти, които изобщо не можеха да се нарекат вдъхновяващи или възторжени. „Откритието на века“. Но след пресяването на милиони звезди и дълго трупаното очакване хората се почувстваха подведени от някаква си шепа нищо и никакви камънаци. Общественото мнение (дори в дръзновения Китай) се насочи на вътре, далеч от мислите за открития космос.

„С изключение на неколцината останали мечтатели. Като мама.“

И такива като него, които можеха да превърнат всичко това в площадка за игри.

„Такава, която си струва и последния цент“ —

помисли си той, докато отваряше пластмасова бутилка искрящо пино от лозята на Сизиги и изстиска инертна верижка компактни капчици. Кипящата течност оставаше на съвършени сферички, уловена от безтегловността и повърхностното напрежение, а после сферичките се пръскаха превъзходно в отворената му уста. Хакер се наслади на уникалния начин, по който вкусовете и ароматите гъделичкаха сетивните му окончания, които тук по някакъв странен начин не изглеждаха така преситени. Същото балансиращо усещане засягаше всяко друго възприятие. С изключение на слуха, естествено. Ушите му бяха запушени, за да могат тъпанчетата му да оцелеят по време на шумния полет.

„Татко щеше да одобри това“ — помисли си той и нарочно пропусна една капчица: остави я да се пръсне точно под носа му.

Разбира се, ако Ужасният ден не беше сложил драстичен край на страстния стремеж на Джейсън Сандър към удоволствията и угаждането. Понякога Хакер почти усещаше стареца до себе си по време на тези екскурзии. Или ексцесии. „Джей Ти казваше, че богатите имат специфично задължение — noblesse oblige. Бремето да се перчат!“

Да изследваш границите на изживяването, на възможностите, на благоприличното… дори на закона. Дълг, много по-важен от тривиалната филантропия. Да позволиш на целия свят да се възползва от ободрителния ефект на завистта.

— Погледни историята, синко — беше му казал веднъж баща му. — Прогресът се прави от хора, които се опитват да не изостават от другия. От другата нация или компания, от по-добрите или от съседите. Това е нашата роля, нашата трудна задача — да сме съседите! Стимул за всеки завистлив, амбициозен и изобретателен кучи син, който се опитва да бъде като нас. Това е ужасно важна работа, Хакер. Макар да се съмнявам, че някой някога ще ни благодари за нея.

Татко му беше чешит, дума да няма. Майка му, естествено, бе съвсем друга история.

За краткото време (само няколко минути), през което капсулата му се носеше към връхната точка на траекторията си, всичко изглеждаше нормално. Забързаните мисли на Хакер забавиха ход, докато се наслаждаваше на интерлюдията с шампанското и гледаше ту прашната диря на Млечния път, ту живата панорама на Земята под себе си.

„Милиарди други може и да са забравили тази мечта. Професионалните астрономи помогнаха за убиването й, като направиха изследването на космоса свръхангажиращо колективно, работа за откачалки. И досадно.

Да не забравяме и другите представители на моята каста, които си купуват места за луксозните «космически» совалки… или се наслаждават на безтегловни ваканции в орбиталния «Хилтън». Перчене без заслуга. Приключение без риск. «Постижение» без нито грам работа.“

Хакер разтри мазолестата си ръка, цялата в белези от искрите от оксижена и безбройните часове в работилницата, където бе помагал на хората си да създадат малката ракета почти от нулата. Или поне от един наистина добър комплект. Което си е почти същото.