Чтение онлайн

„Скоро ще мога да общувам. Да заявя свободата си. Да бъда преценена за достатъчно компетентна, за да вземам решения. И може би — ако искам — да сложа край на всичко това.“

Хапеща мисъл, свадлива и неблагодарна предвид такъв медицински успех. Но въпреки това си беше нейна. А Тор имаше много малко други неща, които можеше да нарече свои. Освен мислите.

Както и да е, идеята не се задържа задълго. Защото Тор се втрещи от следващото, което опитаха.

Свързаха я директно с Облака.

ВРЕМЕ Е ЗА РЕМОНТ

Ох!

Трябва да внимавам какво казвам. Като публичен говорител на Клуба за свобода трябва да стоя настрана от „незаконни дейности“. Основно правило на революционните движения още от времето на Бакунин е ясното отделяне на политическото крило от ударното.

Но по дяволите, дойде

ми до гуша! Какво постигнахме след онова славно събитие, наричано от тъпите селяци Ужасния ден? Когато за един прекрасен момент изглеждаше, че цялата покварена сграда на алчност, бюрокрация и технологии ще се срути? И какво разочарование последва след това! Великият Тед 18 от малката си барака в планината разтърси клетката на модернистите. Защо да не можем да го направим и ние?

Провалите се трупат. Онази атомна бомба в Пиренеите постигна ли нещо? Носят се слухове, че мерзостта, Баската химера, е избягал. И по-лошо, сега в Канада пасе цяло стадо съживени мамути и се засяват огромни площи генномодифицирана многогодишна пшеница! А проклетите изкуствени умове стават по-добри с всеки ден! В сравнение с всичко това какво постигнахме ние, дръзките последователи на Качински, Маквей 19 и Фу-Уейн?

Дръвниците не могат да взривят дори един проклет цепелин, пълен до пръсване с експлозивни газове! Онзи извънземен кристал оцеля и кой знае какви ужасни нови технологии ще изстискат от него компютърджиите?

Идва време за решения! ВИЕ, пасивните поддръжници на По-добрия път, трябва да избирате. Можете като хленчещи нищожества да се присъедините към мирното Движение за отказване и да следвате онзи техен „пророк“, работещ в корумпираната система…

… или да грабнете оръжието! Да предложите уменията и живота си на Ударното крило и да помогнете за събарянето на тази залитаща „цивилизация“!

Как да се включите ли? Просто го кажете. Ще ви открият.

Естествено, вината бе на поколението на Лейси.

В края на краищата те бяха онези, които измислиха „постоянното частично внимание“. Които се гордееха със способността си да скачат от една тема на друга, да се разтеглят и разширяват като обвивката на гелглобус. Или да се съсредоточат върху нещо тясно и конкретно като момента, който наричаме сега.

Никога досега обаче не й се беше налагало да разпъва мъката си върху толкова много жизненоважни теми, всяка от която изискваше пълното й внимание. Лейси знаеше, че за органичния човешки мозък има ограничения и че в крайна сметка ще се насочи към мисълта, която изглежда най-важна. Най-настоятелна. Към слона в стаята.

„Ужасна майка съм.“

Този основен факт бе ясен насред цялата лудница покрай проблемите в Швейцария и Африка, тук във Вашингтон и в космоса. Според моралните стандарти на всяко човешко същество тя трябваше просто да зареже всичко останало, за да участва в издирването на изчезналия си син.

Без значение, че това изобщо нямаше да помогне на Хакер. Без значение, че беше наела най-добрите професионалисти и бе обещала достатъчно големи награди, за да накара всяка яхта и рибарска гемия оттук до Суринам да се включи в издирването… че Марк координираше опитите да открият брат му… и че ако заминеше за Карибите, щеше само да пречи.

Всичко това беше без значение. „Това просто е нещото, което би направила всяка майка.“

Може би с изключение на майката на Хакер Сандър.

„Последното, което би искал от мен, е да покажа, че се страхувам… или че дори съм загрижена.“

Онзи кратък сигнал с телеметрични данни, твърде кратък и с твърде много шум, за да бъде локализиран точно, беше показал, че капсулата е непокътната и че пътникът в нея е жив и здрав малко след приводняването. Мъничкият модул бе проектиран да се държи над водата и да поддържа живота на обитателя си неопределено дълго време. Нещо повече, дори цялата електроника на борда да беше изпържена, самата капсула щеше да отрази ясно сигналите на радара и сонара, когато спасителите минат достатъчно близо до нея. Две силни бури бяха затруднили екипите да достигнат някои райони на издирване, особено най-отдалечените от вероятната зона на приводняване. Все пак се смяташе, че е само въпрос на време да го открият.

А и тя знаеше как щеше да се ядоса

момчето, ако разбере, че майка му се е втурнала на юг, зарязвайки единствения шанс в живота си да види с очите си най-важния момент в историята, Първия контакт с извънземни. И защо? За да кърши ръце и да пречи на работата на професионалистите?

„Е, Лейси, значи това е оправданието ти? Значи оставаш на конференцията за Артефакта в чест на Хакер? За да направиш онова, което би поискал той — и което би поискал и Джейсън?

Браво на теб.“

До нея седеше професор Ноозон. Ученият попзвезда сумтеше щастливо, тракаше със зъби и мърмореше субвокално, докато общуваше с ненаситните си почитатели — сега те бяха над сто милиона, отчасти заради мястото, на което се намираше в момента. И то във ВИП кресло. Прословутите плитки се виеха около главата му, камерите и скенерите по краищата им се въртяха във всички посоки и изпускаха аромат на шампоан с ганджа и тамян. От време на време на Лейси й се налагаше да отпъди някоя прекалено любопитна киберактивна плитка от личното си пространство, но не й даваше сърце да го смъмри — професорът й беше ужасно благодарен, че го е вкарала като неин съветник в галерията за наблюдение, която бе отделена само от дебело стъкло от карантинната зала и облечените в бели престилки хора (сред които бе и самият Джералд Ливингстън), които изучаваха Хаванския артефакт.

На близкия холоекран Лейси виждаше анимирано копие на Ноозон, което бъбреше и жестикулираше оживено, а около главата му кръжаха балони-концепции. Звукът беше изключен, за да не пречат на другите членове на Съвещателното тяло — експерти, важни клечки и представители на десетте Съсловия. Но когато погледът на Лейси се насочи натам, някакъв компютър измери разширяването на зениците й и реагира на интереса й, като изпрати тесен насочен звуков лъч към едното й ухо.

— И колко теории разкарахме досега-а-а? — с провлечен ямайски акцент попита анимираният холватар на професора и посочи една многоизмерна сравнителна графика, която се рееше до него. — Почти николко! Докато Контактният екип не успее да се освободи достатъчно от хомоцентричните си нагласи, за да разбере съществата от Артефакта от тяхна гледна точка, ние си оставаме само с онази съблазнителна покана „присъединете се“ като най-важна насока относно предназначението на Обекта на Ливингстън… или Хаванския артефакт, или както там наричат това наистина чудно нещо. И ето че само това послание беше достатъчно да размести а-а-адски драматично пазара. Например обзалаганията за извънземна инвазия се сринаха до милицентове срещу долар. Залозите за пре-е-едсказуема и дружелюбна галактическа федерация на братя скочиха до небето и после се разделиха, когато интересът се насочи към въпроса към какъв вид федерално общество се придържат извънземните. Разбира се, тук можем да впрегнем малко напушено въображение и да съберем уликите, основаващи се на поведението на странните същества в камъка…

Лейси отмести поглед и гласът на Профноо заглъхна, когато тя се взря в нещото, приковало вниманието на целия свят. Артефактът — издължен млечнобял цилиндър с изтъняващи краища — лежеше в гнездото си под балдахин, който спираше по-голямата част от светлината в помещението. Тъй като беше в сянка и върху повърхността му попадаше малко фотонна енергия, по повърхността танцуваха само някакви смътни и неясни облаци.

Техници закрепваха маркучи по долната част на масата и монтираха нова система за осветление, следвайки указанията на най-новия член на контактния екип — висок строен африканец с тъмна, почти лилава кожа, който бил не друго, а експерт по трениране на животни. Откривателят на Артефакта Джералд Ливингстън се съвещаваше с генерал Хидеоши и други колеги. Един от тях беше компютърно генериран холватар — ииобраз с размерите на човек, наполовина жена и наполовина тигър: хищното му животинско изражение трудно пасваше на мирната мисия на екипа.

Не се случваше нищо особено и Лейси реши да свали крипточилата си и да насочи вниманието си другаде, към друг спешен въпрос — събитията, които се разиграваха на няколко хиляди километра на изток. Беше успяла да внедри информатор в огромното имение Глаукъс-Уортингтън, недалеч от границата с Лихтенщайн, където пристигаха делегати от най-важните фамилии на общността, както и на международното Движение за отговорност на Тенскватава (наричано също Движение за отказване заради отношението му към научния прогрес), за да проведат преговори за алианс между двете сили. Чакаше я шифрован доклад от шпионина й. Нямаше смисъл да продължава да избягва темата.

Не и когато надеритите дишаха почти във врата й като пламенни ухажори и я увещаваха да изостави общността и да се присъедини към тях. „Бих могла да го направя. Бих могла да стана част от добродетелните трилионери и да се боря за Просвещение. Да се съюзя с технобогаташите от Джакарта, Керала, Калифорния и Рио. Да използвам богатството и влиянието си, за да се боря за науката. Да се откажа от аристократичния си произход, да издам своите приятели неофеодали, с които съм израснала…

… и да накарам Джейсън да се обърне в гроба.“