Чтение онлайн

— Няма да повярваш как ми мина денят! Това пържени скариди ли са? Онези, които улових сутринта? Браво на теб…

Мей Лин бъркаше яденето в тигана. Когато се обърна, отначало Бин си помисли, че се усмихва. После осъзна… че това е гримаса. Тя не каза нищо, но страхът блестеше в очите й, които се стрелнаха наляво и го накараха рязко да се обърне…

На малката им маса имаше някакво създание. Някаква голяма птица с дълъг прав клюн. И тази птица оглеждаше Сян Бин, като въртеше глава ту на едната, ту на другата страна. Разпери късите си криле и запляска с тях.

„Няма

летателни пера — вцепенено отбеляза Бин. — Да не би да е пингвин? Но какво търси пингвин тук, в горещия Шанхай?“ Тогава забеляза ноктите. „Пингвините нямат…“

Ноктите стискаха нещо, което още се гърчеше върху масата, разкъсано и раздрано. Приличаше на змия… Само че вместо кръв и вътрешности имаше ярки искри и електрически пукот.

„Машина. И двете са машини.“

Птицата заговори, без да отваря клюна си.

— Не се страхувай. Няма време за страх.

Бин преглътна. Усещаше устните си напукани и сухи.

— Какво… кой си ти?

— Аз съм средство, изпратено от онези, които биха могли да спасят живота ти. — Нещото-птица внезапно се наведе и закълва змията. Полетяха искри. Змията потъмня и се отпусна безжизнено. Доста ефективна демонстрация, макар Бин да нямаше нужда от нея.

— Моля, иди до прозореца — продължи крилатият механизъм и посочи с клюн. — И донеси камъка.

Е, поне говореше любезно. Бин се обърна и видя, че бялото яйцевидно нещо е на перваза, под отслабващата слънчева светлина, вместо да бъде увито в черен плат, както се бяха разбрали. Погледна остро жена си, но Мей Лин беше взела малкия Сяо Ен. Бебето хленчеше: искаше да суче.

С тиха въздишка Бин се приближи до камъка, чиято матова повърхност сякаш светеше, но не просто от отраженията. Усети как птицата нетърпеливо се навежда напред.

Сякаш усетила дланите му, белезникавата повърхност стана като мляко и започна да се завихря. Сега ясно личеше, че това нещо се различава от Хаванския артефакт, който Бин бе видял на витрината на магазина за иилектроника. Този камък беше по-малък, по-объл и съвсем не така гладък. Единият му край бе повреден от дупки, драскотини и мехури, които продължаваха на тънки ивици към издължената среда. Приликите обаче бяха несъмнени. Замайващото усещане за дълбочина се засилваше там, където ръцете му бяха най-близо до предмета. А после вътре бързо започна да се оформя някаква смътна фигура, отначало неразличима, сякаш от сгъстена мъгла.

„Демони — помисли Сян Бин. — Или по-точно демон.“ Появи се едно-единствено създание — двуного, донякъде приличащо на човек.

С неохота — искаше му се никога да не беше виждал този камък — Бин се насили да постави длани върху надрасканите краища и стисна зъби, когато по ръцете му пробяга слаба тръпка. Вдигна тежкия камък, обърна се и го махна от слънчевата светлина. От това блясъкът като че ли само се усили.

— Остави го тук, на масата, но бъди така добър да не го пускаш — все така любезно, но и настоятелно нареди птицата.

Бин се подчини, макар да искаше да хвърли камъка възможно по-далече. Фигурата, която се беше оформила вътре, не приличаше на онези, които бе видял. Бе по-човекоподобна от демоните по телевизията, които се взираха от камъка във Вашингтон, но въпреки това си оставаше демон. Като плашещото подобно на пингвин създание,

чието крило докосна ръката му, когато то се наведе, за да разгледа по-добре.

— Легендите са истина! — промърмори птицата. Бин усети как гласът й резонира някъде от гърдите. — Казано е, че световните камъни са придирчиви. Могат да изберат само един човек, с когото да работят, а понякога изобщо не избират. Поне така се разказва. — Роботът изгледа Сян Бин с лъскавото си око. — Късметлия си в много повече отношения, отколкото си даваш сметка.

Сян Бин кимна, но без особена радост. Знаеше поне едно отношение.

„Значи съм необходим. Това нещо ще работи само с мен.

Това означава, че няма просто да го вземат и да ни оставят на мира.

Но означава също, че трябва да ме оставят жив. Засега.“

Демонът в камъка вече се бе избистрил напълно, макар че образът си остана нестабилен. Приближи се на два странно съчленени крака и протегна напред силните си мускулести ръце, сякаш искаше да докосне, дори да сграбчи ръцете на Бин. Устата — с четири устни, подредени като сплескан ромб — се размърда под цепките на носа и единствения, подобен на лента орган на мястото, където би трябвало да са очите. С всяко отваряне и затваряне на устата повърхността под дясната длан на Бин слабо трептеше.

— Камъкът е повреден — отбеляза пингвиноподобният автомат. — Навремето е имал звукови предаватели. Може би в някоя добре оборудвана лаборатория…

— Легенди ли? — рязко попита Бин.

Знаеше, че не бива да прекъсва, но не можеше да се стърпи. Страхът, умората и контактът с демони — всичко това го довеждаше до ръба на истеричен припадък. Както и да е, положението се беше променило. Щом беше специален и дори необходим, значи поне можеше да получи някой и друг отговор!

— Какви легенди? Искаш да кажеш, че тези камъни са се появявали и преди?

Птицата откъсна поглед от хуманоидното създание, което отваряше и затваряше уста в пантомима на реч, грубо съответстваща на вибрациите под дланта на Бин.

— Нищо не пречи да знаеш, Пен Сян Бин, тъй като ти носиш товара и задачата, дадена ти от Небето. — Машината се изправи в цял ръст и направи лек поклон. — Истина, която отива по-далеч от всяка друга.

Устата на Бин внезапно пресъхна.

— Каква истина?

— Камъните са паднали в зората на времето. И се твърди, че хората говорят с тях най-малко от девет хиляди години. И през цялото това дълго време камъните са говорели за деня на кулминацията. И този отдавна предречен ден може би най-сетне е настъпил.

Мей Лин се приближи зад Бин — доколкото можеше, защото кърмеше детето. Той не дръпна ръцете си от нещото на масата, но се зарадва, че тя го прегърна през кръста и пропъди донякъде студа, който чувстваше вътре в себе си.

— Значи… — Бин преглътна. — Значи ти не си извънземно?

— Аз? — Пингвинът го зяпна за момент, след което изкряска, което явно бе механичният еквивалент на смях. — Разбирам как би могъл да стигнеш до това погрешно заключение. Не, Пен Сян Бин. Аз съм човешко творение. Също като тази змия. — Ноктите стиснаха още по-здраво изкуствената змия. — Тя е изпратена от различна, доста по-безжалостна група хора. Съперниците ни също искат да научат повече за междузвездните пратеници.