Чтение онлайн

Баронеса Смитс беше бясна на изчезналия си син и наследник. Нито на определеното за приводняване място, нито там, където беше намерен Хакер, не бяха открити следи от ракета или пилот.

Лейси не можеше да я вини. Седмици наред двете изпитваха един и същи мрачен ужас и обединяваха ресурси за обща кауза. С тази разлика, че Лейси беше оставила професионалистите да си вършат работата, а благородницата се бе втурнала към Карибите и ругаеше всеки, имал нещастието да се озове пред погледа й. Не беше любезна и когато синът на Лейси беше открит жив и здрав, след като се събрал с някакви променени делфини.

Нещо по-лошо — откритата

черна кутия от ракетата на Хакер разкри, че двамата младежи си играели опасна игра — космическа война — по време на суборбиталния полет. Баронесата предприе съдебни стъпки. Възмездие. Дори вендета. Лейси си спомняше собственото си мятане между надежда, ярост, отчаяние и облекчение. Опитваше се да проявява съчувствие към обезумялата майка, но също така взе и предпазни мерки.

— Значи записите показват, че Хакер се е опитвал да разубеди момчето на Смитс? — попита тя адвокатите си. — Участвал е неохотно, в самозащита, докато се е опитвал да предупреди онзи продукт на инбридинга, че е в опасно положение?

Адвокатите се съгласиха и наблегнаха на някои думи от записа, но добавиха, че поведението на Хакер също не е било безупречно. „Аз ще реша това“ — помисли си тя. Можеше дори да опита да поговори по темата с Хакер, по-късно… ако момчето беше податливо на конско. Въпреки това беше изпълнена с радост, че се е появил. И че вижда как някакъв нов проект — да продължи модифицирането на делфините — е грабнал вниманието му. „Хакер се нуждае от кауза, от страст.“

Но тази кауза можеше да създаде неприятности! По-ранните опити за „ъплифт“ на животни с генни модификации и прекрояване на яйчници бяха довели до непостоянни и нещастни резултати. Като кучетата на Хелмски, създадени да „подобрят кучешкия вид повече, отколкото през последните шест хиляди години“. Обаче шпаньол, който може да играе криво-ляво шах, но за сметка на това губи способността си да ходи по нужда на определено място, не впечатляваше особено Лейси. Засега.

Или онези изхвърлени изкуствени създания, които бяха напълнили задните улички на Токио и отчаяно се правеха на мили и вършеха номера, за да оцелеят, след като бяха омръзнали на собствениците си. Работата върху шимпанзета беше спряна от активисти на Хестънската лига. И никой не знаеше къде изчезна Баската химера и дали детето с неандерталски гени още е живо.

Начинанието на Хакер можеше да скандализира още повече хора — като романтиците, които смятаха, че китоподобните „вече са разумни“ и не се нуждаят от нищо човешко. Природозащитници и религиозни фундаменталисти можеха отново да обединят сили и да попречат на експериментите с висши животни. Хакер обаче щеше да е в стихията си в такъв случай. Това беше и нейният начин — да използва пари не за безделие и показване на статус, а за да продължи напред. В търсене на хоризонта.

„Само че — отбеляза си тя, — когато моите извънземни най-сетне се появиха, те се оказаха по-шантави, отколкото предполагах. Чувствам се като куче, което все гони коли и най-сетне е уловило една.

И сега какво ще правим с нея?“

Нещото. Мнозина гледаха на Хаванския артефакт по този начин… не като на кораб или съд с екипаж, а като на една машина-същество. О, отделните „пътници“ бяха разнообразни, с разкази за деветдесет фантастични изгубени свята и цивилизации. Но все пак по-трезвите хора се бяха съсредоточили върху единствената цел на сондата.

И тъй, след изпълнена със сълзи и радостна среща с блудния син на откриването на новия институт на Хакер в Пуерто Рико, Лейси се втурна обратно към Контактния център, загърбвайки обажданията и маскираните заплахи на другите

аристократи заради една по-интересна компания — колегите от кастата на учените глави.

— Артефактът не е толкова верижно писмо, колкото вирус — заяви професор Анри Серван-Шрайбер.

— Какво искате да кажете?

— Верижното писмо се разпространява, като убеждава получателя да разпрати повече копия на други хора. То обаче е ограничено и задоволимо. Дори да се вържете на рекламата, правите само няколко копия. Това не е достатъчно, за да си причините сериозна вреда.

— Разбирам — каза Лейси. — А когато един вирус нападне клетка, той открадва всичките й ресурси, за да изработи безброй копия на себе си, като дори може да изложи на риск живота на гостоприемника, след което принуждава организма да пръсне тези копия към още потенциални гостоприемници. Също като болния от грип, който заразява други с кашлицата си.

— С тази разлика — каза киберпсихологът от „Капек Роботикс“, — че в случая вирусът нашественик е физически пасивен кристал, който не прави нищо, а взаимодейства единствено чрез информация. И гостоприемникът е човешката цивилизация.

Лейси поклати глава.

— Това сравнение със сигурност ще си спечели поддръжници.

Анри изглеждаше неподатлив на сарказъм.

— Мадам Доналдсън-Сандър, паралелът изглежда подходящ, макар и да не е съвършен. Вместо да вкарва нови генетични инструкции, този вид самовъзпроизвеждаща се машина използва убеждаването. Примамливостта на приключението. Съблазънта на личното безсмъртие. Изкушението на новите технологии… и всичко това подсилено със заплаха от предстоящо измиране на вида ни. Всички тези елементи изглеждат ефективни егоистични меми.

— И явно вече са били ефективни — намеси се Рам Нкрума, специалист по биоинформатика от Гана. — Почти сто органични вида са били уговорени да участват в начинанието, като добавят своите подробности. И усъвършенстват посланието.

— Имате предвид, че по-ранните копия на този… космически вирус… са успели да накарат всички тези раси да изкихат още кристални пратеници навън, в космоса.

Лейси посочи дебелото стъкло, отделящо тяхната съвещателна група от контактната комисия. Джералд Ливингстън и другите от екипа се бяха събрали в един ъгъл и спореха. На известно разстояние от тях по вътрешната повърхност на овоида вървяха някакви схеми и чертежи, а техници записваха купища и купища документи и анимации. Уроци, целящи да научат човечеството как да създаде още кристални пратеници.

— Но нима тези неща нямат една черта, която ги отличава решително от вирусите?

— Каква черта имате предвид, мадам?

— Те са технологично развити! Преди милиони години някой е проектирал и построил първите кристали. Защо?

— Може би защото са умирали — предположи етнологът от Малта Мерседес Луаграха. — Не сте ли ужасно цинични всички вие? Замисляли ли сте се върху възможността тези посетители да казват истината?

— Така е — обади се събирателният образ на групата. Аватарът Хермес все още беше златокосо божество, само че този път беше смекчил дразнещите черти на древногръцкия бог и носеше делови костюм и очила. Продължаваше да преравя Мрежата и да събира най-заслужаващите вниманието мнения, допринасяйки с труда си почти като пълноценен член на групата. — Вземете историята, разказана от извънземния образ на име Най-стария оцелял. Лошата новина, че всяка техническа цивилизация рухва. Много неща са в съответствие с думите му. Тези сонди може някога да са били изстреляни с добри намерения.