Чтение онлайн

Имперската — а и всяка разумна — сигурност изисква: входът към всяко охранявано съоръжение да е построен така, че влизащите превозни средства, наземни или въздушни, да бъдат принудени да намалят скоростта си до минимум. Но точно този вход имаше само един V-образен завой.

Солидни огради, тежки ограждения или дори навита бодлива тел трябва да са издигнати на поне три метра над земята. Тази порта имаше само три ката бодлива тел, като третият се беше смъкнал зад втория.

Гравилихтерът закачи

телта, но продължи полета си.

Беше задължително, продължаваше имперският устав, всяко съоръжение да включва вторични заграждения за превозни средства, в случай че първата преграда бъде преодоляна.

Такива заграждения така и не бяха построени.

При никакви обстоятелства, налагаше уставът дори по-настоятелно, казармите не трябва да бъдат уязвими за самоубийствени взривове. Минималните предпазни средства включваха монитори, противовъздушни постове, земни препятствия, непрекъснати патрули с бронебойни оръжия, и тъй нататък, и тъй нататък.

Гравилихтерът беше само на десет метра от стъпалата към казармите на имперската гвардия, когато приятелската усмивка, която младата жена пилот беше отправила към пазача, се стопи. Пред нея имаше две ръчки, едната оцветена в червено, другата в синьо. Тя беше инструктирана, че синята ще задейства таймер и ще има тридесет секунди, за да избяга.

Червената…

Червената беше за спешни случаи.

Тя нямаше как да разбере, че двете ръчки правят едно и също. Беше решила, че няма да допусне никакви грешки. Това щеше да бъде изстрелът — взривът, — който щеше да отекне отвъд Джохи или дори отвъд Алтайския куп.

Щеше да се чуе на Първичен свят, където злият кукловод, Вечният император, ще бъде принуден да се вслуша и да осъзнае какво са причинили машинациите му.

Тя дръпна червената дръжка с все сила.

Умря първа, докато трите тона конвенционални експлозиви в товарното отделение на лихтера се взривяваха.

Ударната вълна премина през стените на казармите. От шестстотин и петдесетте същества, които носеха обозначителните знаци на батальона, повече от половината или още спяха, или тъкмо ставаха. Общо петстотин и осем гвардейци бяха в сградата на двореца.

Полковник Джерети, с канче за каф в ръка, тъкмо се канеше да попита един от офицерите и сержант-майора на батальона дали имат нужда от още едно, когато експлозията го помете.

Взривът разби казармите.

Късметлиите умряха в експлозията.

Тези с по-малко късмет така и не дойдоха в съзнание или бяха смазани от срутилите се отгоре им сгради.

Но имаше и други.

Виковете започнаха още преди ударната вълна да отшуми и докато прахът се слягаше.

Ударната вълна прекоси половината град и достигна посолството.

Стен, все

още в леглото, бе изпаднал в мрачен размисъл и Синд се опитваше да го убеди, че денят му ще се подобри значително, ако легне и остави езика й да продължи да се разхожда. В същия миг се чу бръмчене и сградата се разтресе. Той се изправи на крака, гол. Беше убеден, че са ударили самото посолство.

Стоеше на прозореца, без да обръща внимание на виковете на Синд да залегне, и се взираше в огромния стълб от дим и огън, който започна да се издига.

Дълбоко в себе си разбра, че това е повратната точка.

Какво щеше да се случи оттук нататък, той нямаше представа.

Но нещо му нашепваше, че предстои погром, пред който всички убийства и предателства ще изглеждат дреболия.

— Знаех, че нещата ще са доста мрачни, когато се върнах — каза Вечният император. — Но като повечето от поданниците си смятах, че е нужно само да затегнем колана и да продължим напред.

Императорът доля чашата на Махони със скоч и напълни своята отново.

— Бях достатъчно глупав, за да смятам, че с малко въображение и много работа кризата ще бъде овладяна.

Погледът му се задържа за миг върху Махони, после продължи напред.

Махони видя внезапно проблеснал образ на гущер, гълтащ муха. Той изхвърли ужасното видение от съзнанието си.

— Сигурен съм, че накрая ще стане, сир. Всички имаме пълна вяра във вас.

Императорът се засмя кухо.

— Вярата е надценена стока, Йън. Да, стока е. Знам. Току-що купих малко за всеки случай.

Махони не каза нищо. Не искаше и да знае за какво говори Императорът.

— С какво мога да ви помогна, сир?

— Това е една от възхитителните ти черти, стари приятелю — каза Вечният император. — Когато те повикам, винаги си готов да предложиш услугите си.

В други времена на Махони би му станало драго, че Императорът го нарича свой приятел. Но сега думите му звучаха студено и неискрено.

— Благодаря ви, сир — отвърна той почтително и отпи от питието, за да прикрие смущението си.

— Първо, нека ти кажа какво се случи — поде Императорът. — Имаме бюро, затрупано с фишове от експертите ми — той удари по древното си бюро, за да придаде тежест на думите си. — Които си противоречат във всичко, освен в едно.

Императорът обърна палеца си надолу.

— Оптимистите казват, че затъваме бавно. Дават прогнози за пълен срив след двадесет И-години. По-умерените смятат, че ще стане след пет или шест. Песимистите твърдят, че вече се е случило. Казват, че сме носени от икономическа инерция. Че огромната големина на моята империя скрива неоспоримия, ясен факт, че сме мъртви, мъртви, мъртви.