Вихър
Шрифт:
Затова решил да действа бавно и внимателно, изпратил сапьори, които да повдигнат всяка чиния, да се убедят, че е чиния наистина, и да се придвижат към следващата. Водачът на партизанския отряд ги забавил допълнително, като стрелял от време на време, въпреки прикриващия огън на конвоя.
— Конвоят бил забавен с цели два И-часа, според историята, без партизаните да понесат загуби. Замислете се за това, войници. Господин Стен, вече можете да спрете да правите лицеви опори.
Наземни мини… Космически мини. Да, това беше. Мините — тези смъртоносни устройства, които стояха и чакаха цел, а после я взривяваха, или изчакваха, докато целта попадне в обхват, и
Стен никога не беше гледал на убийството на друго същество като на нещо бляскаво. А дори да имаше подобни идеи, секция „Богомолка“ щеще да ги изличи от ума му отдавна. Пък и бе виждал колко ефективно таанците бяха използвали мините. Таанците действаха според верния, ако и не особено цивилизован принцип, че убийството е убийство и няма особена нужда от морално оправдание.
Тъй като конвенционалните военни сили на Империята бяха „благородни“, те знаеха малко за мините или изобщо не се интересуваха от тях — така че всеки, когото въоръжаваха и снабдяваха с оборудване, като войските в Алтайския куп, едва ли щеше да е експерт по въпроса.
И по време на полета от Джохи палубата с хангарите на „Виктори“ се беше превърнала в дърводелска работилница. Летвите, които Стен беше поръчал, бяха свързани в приличаща на таралеж конструкция и покрити с метално фолио.
Неколкостотин от тези импровизирани съоръжения бяха складирани на палубата.
По команда те бяха изхвърлени, по няколко наведнъж, в космоса. Оформиха поток, разделителна линия между двете флотилии. Разбира се, те продължаваха да пътуват със същата скорост, с която и „Виктори“, но Стен смяташе да направи следващия си ход, преди тези „мини“ да прочистят пространството.
Ефектът от появата им беше светкавичен.
Идващите флотилии преминаха в режим на паника, когато сензорите им уловиха „мините“, и техните командири започнаха да анализират какви са тези странни обекти, които бяха захвърлени от имперския кораб като сладки, хвърляни към тълпата по време на парад. На своите екрани сигурно виждаха „Виктори“, съпътстващия го екраниращ разрушител, може би няколко тактически кораба, а след това и мините, които се сипеха.
Много добре, много добре, помисли си Стен. Разтревожени са. Сега ще чакат…
След малко и двете флоти изпратиха напред ескадрила разрушители да разузнаят.
Сега ще им покажем, че нашите чинии имат бомби.
— Адмирал Мейсън?
— Да, сър. Всички кораби… всички бойни постове — нареди Мейсън. — Цел… разрушителите. Внимавайте с разпределението. Една цел за оръжие. Всеки млад офицер, който не спази заповедта, ще бъде разжалван, пратен на военен съд и освободен от служба.
Мейсън, грижовната бащинска фигура.
Ракетите „Кали“ полетяха напред или се пренасочиха, когато им беше съобщено от разпределителите, че друга ракета ще стигне по-бързо до целта. Когато приближиха, малко преди разрушителите на богазите и суздалите да засекат присъствието им, те ускориха докрай. Екраните на „Виктори“ пробляснаха, докато ракетите попадаха в целта, после показаха само празно пространство на мястото на унищожения разрушител.
Два разрушителя на богазите и три на суздалите успяха да се завърнат обратно към флота си.
Всеки анализ би показал, че ракетите са изстреляни от тези странни наглед „мини“.
Стен кимна на Мейсън още веднъж — и тактическите
Два крайцера и пет разрушителя бяха унищожени.
Много добре, помисли си Стен. Съжалявам, че умират същества, но поне не са имперски същества. А и загиваха много по-малко, отколкото ако двете флотилии се бяха сблъскали. Или ако суздалите успееха в намерението си да атакуват родния свят на богазите.
А сега за финала, помисли си Стен. Отново всичко започна с подреждането на сцената.
Посланик Стен излъчи още веднъж предупреждение, като отново нареди на двете флотилии да прекратят действията си и да се върнат по родните си светове.
Но очевидно предаванията от кораба не бяха добре защитени от чуждите комуникационни връзки. Излъчванията се предаваха от „Виктори“, а усилен сигнал ги препредаваше назад в посоката, от която беше дошъл корабът.
Бяха кодирани, разбира се. Но компютърните и щабните анализатори установиха, че „Виктори“ е свързан с други кораби, кораби отвъд обхвата на детекторите. И изглеждаше, че става въпрос за цяла имперска флота, а „Виктори“ е просто съгледвач — чудовищно огромен и добре въоръжен съгледвач, но все пак съгледвач — за наистина тежките кораби. Минути по-късно прогнозите сигурно се бяха влошили, когато „Виктори“ промени честотите и кода и започна да предава към друга също толкова „невидима“ флота.
Суздалите и богазите може и да не бяха особено разумни при подхода си към гражданските права, но във военно отношение бяха доста способни.
Без да отговорят на заповедта на Стен, двете флоти преустановиха контактите и се отправиха с пълна скорост към родните си светове.
Стен издиша облекчено и се свлече на стола.
— По дяволите — въздъхна той искрено и вероятно развали впечатлението за хладнокръвен командир. — Наистина не мислех, че ще проработи.
— Ще подейства само този път — каза Мейсън тихо, за да не го чуят офицерите му.
— Веднъж е повече от достатъчно. Ще ги засипем с всички възможни нелицеприятни факти и се надявам, че ще дойдат на себе си, каквото и да значи това в този проклет куп. А ако се опитат отново, ще измислим нещо още по-зловещо и отново ще ги ступаме. По дяволите, адмирале, на негодник като вас винаги ще му хрумне някоя идея. Сега обърнете курса. За пръв път успяхме да препятстваме непрекъснатите им интриги. Да видим дали ще можем да продължим да го правим.
Крепостта Гачин беше построена с цел да бъде едновременно непревземаема и ужасяваща. Предназначението й никога не беше включвало да се използва като реална крепост, а само като последен затвор за всеки дръзнал да се опълчи на Какана. Тя се извисяваше самотно върху малко островче на километър от брега. Яките каменни стени се издигаха направо от скалите на острова. Нямаше плажове, никакви открити пространства отвъд тези стени. Нито път по суша до острова.
Алекс и Синд пропълзяха близо до скалите на континента и започнаха да наблюдават.
Бяха се подготвили за мисията много внимателно. Лежаха под изкусно разположено фототропно камуфлажно покривало, което сега блестеше в бяло, за да съвпада с цвета на снежните преспи и обледените скали наоколо. Всеки от тях имаше качен върху триножник мощен бинокъл, както и пасивни топлинни сензори и детектори за движение, фокусирани върху входа и укрепленията на крепостта Гачин.
— По дяволите, студено ми е — изруга Синд.