Вихър
Шрифт:
— Разстояние… разстояние… разстояние…
— Изчакай…
Ла Сиотат се смяташе за невероятно добър пилот — но тя си имаше и своя тайна: не беше особено добър стрелец. Затова никога не стреляше, преди изстрелът да е сигурен, и предпочиташе да се приближи максимално.
— Изчакай… мамка му!
Сензорите на транспортния кораб сигурно бяха засекли идващия тактически кораб, тъй като той изхвърли аварийно капсулите с войските — продълговати тръбоподобни контейнери, които се разсипаха в атмосферата на Джохи.
— Транспортният…
— Все още е на мушка.
— Изстреляй една!
Тя сложи оръжейния шлем на главата си, не обърна внимание на образа на проблясващата ракета, която се забиваше в транспортния кораб, който напразно се опитваше да се измъкне, ръцете и краката й натискаха панелите за управление и обърнаха тактическия кораб — смъртоносен сокол, който се спускаше, докато птиците се разбягваха.
— Разстояние… разстояние…
— „Гоблини“… множествено изстрелване, разделяне на по една цел… включено.
— Включено! Разстояние… разстояние…
— Автоматично настройване… Огън!
Тактическият кораб носеше осем ракетомета за „Гоблини“, всеки от които съдържаше по три ракети. Ракетометите прогърмяха… тактическият кораб се разтресе, докато десет ядрени ракети изфучаха навън.
Деветнадесет спасителни капсули бяха поразени и от останките се посипаха горящи и умиращи войници, войници, които замахваха напразно с ръце, докато гравитацията ги придърпваше към далечната земя.
Внезапно за Ла Сиотат тези цели престанаха да бъдат просто неодушевени симулации върху бойния екран и се превърнаха в същества — чиято смърт беше дошла бързо вследствие на взрива, или ужасно, докато дробовете им замръзваха в смразяващата атмосфера, или благодатно, докато изпадаха в безсъзнание.
И заради близкото попадение Ла Сиотат видя смъртта им от доста близо. Стомахът й се разбунтува. Тя повърна върху контролните панели.
Обърна се още веднъж, за да порази двадесетата и последна капсула.
Стен наблюдаваше клането от бойния екран в контролната зала на посолството, като съзнанието му отказваше да преведе какво означаваха внезапно появяващите се и изчезващи точки светлина. Можеше да се изкачи до някой от прозорците горе и да погледне голямата битка над планините около Рурик оттам. Но това би било дори по-лошо.
Около него последните служители на посолството събираха документите и оборудването, което можеха да изнесат от планетата.
Навън, в двора, бушуваха огромни огньове, в които останалата част от записите се унищожаваха.
Стен беше донякъде изненадан, че нямаше паника или неприятности. Килгър му беше обяснил: беше заел рота от гвардията за охрана на посолството, беше казал на гурките и Бор да вземат оръжията си и да помогнат при евакуацията.
— И вече, шефе, сме по-добре, отколкото при Кавит. — На Кавит Алекс организираше евакуацията на гражданите и се беше заклел да не го прави никога отново. — Какво ще правим с посолството? Ще го взривим? Или ще оставим капани?
— Не и по двата въпроса. Може да изпратят друг посланик в близките години. Защо да му вгорчаваме живота?
Погледът на Килгър беше студен като лед.
На кого му пукаше какво ще се случи със следващия режим или следващия
Но той не каза нищо.
— Имате ли прогноза за кацанията, генерале? — попита Стен.
— Несигурна — отговори Сарсфийлд. — Изглежда, са дошли с около двадесет дивизии. Да кажем пет за първата вълна, пет за втората, същото за третата и останалите в резерв. Това е моя догадка, защото така бих постъпил аз. Но никоя от прогнозите на разузнаването не я е опровергала, затова ще я приема.
— Продължавайте.
— Точно в момента ще кажа — и това са доста сигурни данни, — че са успели да свалят не повече от осем на земята. Останалите или са били загубени при кацането, или са все още в орбита, след като инвазията е била отменена.
Стен изпита съжаление, въпреки че загиналите бяха врагове. Първа гвардейска дивизия, в пълен състав, наброяваше около осемнадесет хиляди същества.
Да предположим, че — и екран на имперското разузнаване показваше, че това е сравнително точно — дивизиите на суздалите и богазите имат същата бройка.
Триста и шейсет хиляди същества са били изпратени, но само осем дивизии бяха стигнали — нашествениците бяха понесли над петдесет процента загуби, преди да започне истинската битка.
— Разбира се — продължи Сарсфийлд, — данните не са пълни. Единици от всички части на противника почти сигурно са стигнали на земята. Но останките от отделенията и тъй нататък няма защо да се броят.
Сарсфийлд беше истински гвардеец, помисли си Стен. Не изглеждаше разтревожен, че сто и петдесет хиляди врагове в момента бяха на Джохи, подсилени с каквото милицията на торките можеше да предложи — вероятно около сто хиляди същества, и в добавка половин милион от джохианската армия. Седемстотин и петдесет хиляди срещу осемнайсет хиляди.
— Благодарен съм, че все още не са спуснали тежки бронетранспортьори или артилерия — добави Сарсфийлд.
Няма да им трябва, уверен беше Стен. Даул и джохианците имаха повече от достатъчно.
Сега, зачуди се той, колко ли време ще им е нужно, за да се прегрупират и да нападнат града?
Знаеше и този отговор. Не повече от три И-дни.
Имперските загуби бяха малки. Само пет тактически кораба бяха разрушени. Но тези пет бяха незаменими.
Стен, Сарсфийлд и Мейсън говореха по троен канал и се опитваха да решат какво да предприемат.
Това, което трябваше да се случи, беше следното. Имперските служители да се качат на корабите си и да изчезнат в дълбокия космос, а после право към дома.
Но имаше два малки проблема: флотите на суздалите и богазите около Джохи и пристигащата армия на съюзниците.
Почти десетина прилепа бяха изпратени из небето, преди Килгър да потвърди със сигурност, че Алтайската конфедерация идва.
Стен имаше две предимства. Първо, корабите на Мейсън извън Джохи — които бяха достатъчна заплаха, за да разтревожат флотите на суздалите и богазите. Второ, имаше въздушно превъзходство в атмосферата, или поне достатъчно единици, за да се бори за това пространство.