Тримата шишковци
Шрифт:
Първа част. Въжеиграчът Тибул
I. Един неспокоен ден за доктор Гаспар Арнери
Времето на вълшебниците е минало. По всяка вероятност те не са и съществували никога. Всичко това са измислици и приказки за невръстни деца. Просто някои фокусници са умеели така ловко да измамят
Имаше един доктор. Наричаха го Гаспар Арнери. Наивния човек, любителя на панаирите, недоучения студент биха могли и него да вземат за вълшебник. И наистина този доктор вършеше такива удивителни неща, че те действително приличаха на чудеса. Разбира се, той нямаше нищо общо с вълшебниците и шарлатаните, които лъжат твърде доверчивия народ.
Доктор Гаспар Арнери беше учен. Той беше изучил може би стотина науки. Във всеки случай нямаше в страната по-мъдър и по-учен от Гаспар Арнери.
За неговата ученост знаеха всички — и воденичарят, и войникът, и дамите, и министрите. А учениците пееха за него една песничка с такъв припев:
Как се снемат месец и звезди,
как от камък мляко се цеди,
как се хваща за опашка звяр —
знае само докторът Гаспар.
Един ден през лятото, в юни, когато времето беше много хубаво, доктор Гаспар Арнери реши да се поразходи надалеко, за да събере някои видове билки и бръмбари.
Доктор Гаспар не беше млад човек и затова се страхуваше от дъжд и вятър. Когато излизаше от къщи, увиваше врата си с дебел шал, туряше си очила срещу праха, взимаше бастун, за да не се спъне, и изобщо само с големи предпазни мерки тръгваше на разходка.
Този път денят беше чудесен: през цялото време слънцето светеше; тревата беше толкова зелена, че човек дори в устата си започваше да усеща сладост; хвърчеха глухарчета, цвъртяха птици; лек ветрец се развяваше като въздушна бална рокля.
— Хубаво — каза докторът, — само че все пак трябва да взема пелерината си, защото лятното време лъже. Може да завали дъжд.
Докторът даде разпорежданията си по домакинството, подъха върху очилата, взе чантата си, прилична на куфар от зелена кожа и тръгна.
Най-интересните места бяха извън града — там, дето се намираше Дворецът на тримата шишковци. Докторът най-често посещаваше тези места. Дворецът на тримата шишковци се издигаше сред един огромен парк. Паркът беше заобиколен с дълбоки канали. Над каналите се извишаваха черни железни мостове. Мостовете вардеше дворцова стража — гвардейци с черни мушамени шапки с жълти пера. Около парка до чертата на небето се простираха лъки, осеяни с цветя, горички и езера. Тук беше превъзходно място за разходки. Тук растяха най-интересни билки, тук бръмчаха най-красиви бръмбари и пееха най-изкусни птици.
„Но далече е да се ходи пеша. Ще стигна до градската стена и ще наема файтон. Той ще ме закара до дворцовия парк“ — помисли докторът.
Около градската стена имаше повече народ, отколкото друг път.
„Да не е днес неделя? — усъмни се докторът. — Не вярвам. Днес е вторник.“
Докторът се приближи.
Целият площад беше задръстен от народ. Докторът видя занаятчии в сини шаячни куртки със зелени маншети на ръкавите; моряци с червени като глина лица; заможни граждани в цветни
Всички се тълпяха пред градските порти. Огромните, високи колкото къща железни порти бяха плътно затворени.
„Защо са затворени портите?“ — зачуди се докторът.
Тълпата шумеше, всички говореха високо, викаха, караха се, но нищо не можеше да се разбере.
Докторът се приближи до една млада жена, която държеше в ръцете си дебела сива котка, и попита:
— Бъдете добра, обяснете ми какво става тук? Защо има толкова много народ, по каква причина се вълнува и защо са затворени градските порти?
— Гвардейците не пускат хората от града…
— А защо не ги пускат?
— За да не помагат на ония, които са вече излезли от града и са тръгнали към Двореца на тримата шишковци…
— Нищо не разбирам, гражданко, моля ви да ми простите…
— Ах, мигар вие не знаете, че днес оръжейният майстор Просперо и гимнастикът Тибул поведоха народа, за да превземат с пристъп Двореца на тримата шишковци?
— Оръжейният майстор Просперо?…
— Да, гражданино… Стената е висока и от оттатъшната страна са застанали на пусия гвардейските стрелци. Никой не ще излезе от града и дворцовата гвардия ще избие ония, които са тръгнали с оръжейния майстор Просперо.
И действително екнаха няколко много далечни изстрела.
Жената изпусна дебелата котка. Котката се пльосна като мокро тесто. Тълпата зарева.
„Значи аз съм пропуснал такова значително събитие — помисли си докторът. — Наистина аз цял месец не съм излизал от стаята. Работих затворен. Нищо не знаех…“
В това време още по-далеч гръмна няколко пъти един топ. Гърмът заподскача като топка и се търкулна по вятъра. Не само докторът се уплаши и бързо отстъпи няколко крачки — цялата тълпа се стъписа и пръсна. Децата заплакаха; гълъбите изпляскаха с криле и се разхвърчаха; кучетата, приклекнали, завиха.
Започна силна топовна стрелба. Вдигна се невъобразима глъчка. Тълпата напираше в портите и викаше:
— Просперо! Просперо!
— Долу тримата шишковци!
Доктор Гаспар съвсем се обърка. В навалицата го познаха, защото мнозина го знаеха по лице. Някои се спуснаха към него, сякаш търсеха от него защита: Но докторът сам едва не плачеше.
— Какво става там? Как да узнаем какво става там зад портите? Може би народът побеждава; а може би всички вече са избити.
Тогава десетина души хукнаха натам, дето от площада започваха три тесни улички. На ъгъла имаше къща с висока стара кула. Заедно с другите докторът реши да се изкачи на кулата. Долу имаше пералня, която приличаше на баня. Там беше тъмно като в зимник. Нагоре водеше витлообразна стълба. В тесните прозорчета проникваше светлина, но тя беше много оскъдна, та всички се изкачваха бавно, с голяма мъка, още повече че стълбата беше вехта и с почупени перила. Не е мъчно да си представим колко труд и вълнения струваше на доктор Гаспар изкачването на най-горния етаж. Във всеки случай още на двадесетото стъпало в тъмнината се разнесе неговият вик: