Чтение онлайн

Паникьосано заставам в задната част на сергия за захарен памук, далеч от всички. Какво, по дяволите, си мислех? Мястото ми не е тук. Малкият панаир не е в Пулаюп—, където десетхилядни тълпи изпълват пространството. Там мога да се изгубя в бъркотията. Но тук изпъквам прекалено много. Едра жена, търсеща секс. Мръсница. Курва. В джоба на роклята ми билетът за шоуто се смачква на малка топчица. И някак си пада на земята, когато се отдалечавам.

Доброволка ми показва къде са изложбите и ме насочва към пищовите за бира. Погледът в очите й ми казва, че тя е жена, която е добре запозната с алкохола, и копнее да се

понесе към него в мига, когато лунапаркът затвори. Благодаря й и продължавам напред, твърдо решена да стигна до оборите преди да затворят. Може би ще намеря някого там, мърляв работник, който няма нищо против пет минути чукане с отчаяна жена, бягаща от себе си. Потискаща мисъл, която ме води натам.

Спирам до състезателната писта, обграждаща трибуните. Зад оградата от телена мрежа виждам кон и ездач, които приближават бързо към мен. Викове от арената заглушават металическия глас на говорителя. Дали някой е бил хвърлен от бика или е спечелил? Завъртам се в мига, когато каубоят улавя погледа ми. Не че и аз не го гледах. Но това, което ме привлича, е конят — дорест, висок и лъскав, с идеална форма. Кобилата е прекрасна и момчето се усмихва, когато чува възхитеното ми ахване.

Да, момче. Малко по-голямо от тийнейджър, толкова свежо и младо, че сърцето ми се свива от болка. Но когато ми намига, се изчервявам и ухилвам като момиченце. Не е моят тип — прекалено млад и красив е, но напоследък вземам това, което мога.

— Много е красива — казвам.

Кобилата отмята глава, тъмните й очи ме наблюдават изпод гривата й. Устата й сякаш казва: „Не се предавам“.

— Не й го казвай — отвръща момчето, като насочва кобилата към оградата. — Бездруго има прекалено високо мнение за себе си.

— Може ли да я докосна?

— Разбира се. Тя е нежна.

Момчето ме наблюдава как галя дългата муцуна. Очите му не се отделят от мен.

— Знаеш ли, че вървиш в грешната посока? — казва накрая момчето. — Входът за родеото е натам — сочи ми то.

Аз посочвам в обратната посока.

— Да, но бирата е натам.

Момчето се засмива и докосва шапката си.

— Да, госпожо, може да се видим там по-късно.

— Съмнявам се. Не изглеждаш достатъчно възрастен да шофираш.

— Но управлявам нея, нали? — кимва той към кобилата.

Засмивам се.

— Мисля, че е точно обратното.

Момчето ми намига.

— Повярвай ми, достатъчно възрастен съм, за да върша доста неща. Може да ти го докажа по-късно.

Той повежда кобилата и ме оставя да се насладя на комплимента. Завъртам се изчервена и се блъсвам право в…

Думите замръзват на езика ми. Мъжът, застанал пред мен, се вторачва в очите ми със студено лице. Струва ми се, че съм ударена от черен лед. Но докато успея да си поема дъх, той вече е изчезнал в тълпата. Хората се бутат в мен, докато стоя закована на мястото си и треперя в горещината. Всичко, което помня от лицето под тъмната каубойска шапка, ми напомня за Маунт Еверест — черните цепки на очите му, обветрените ъгли на профила му Лице, с което мога да се самоубия. И защо пък трябва да се чудя как изглежда. Не искам да мисля за това. Но не мога да спра.

Постепенно се раздвижвам отново, но не мога да си спомня накъде съм тръгнала, нито какво ще се случи, когато пристигна.

… хиляда и три…

Не виждам земята около нас, когато пикапът

му най-после спира. Но знам, че съм близо до Кититас, малкото градче на изток от Елънсбърг. Открих го в обора с биковете и ми бяха нужни повече от осем секунди да привлека вниманието му. Но някак си го убедих, накарах го да съжали жената без дом, без подслон за през нощта. И когато светлините угаснаха и портата се затвори, той ми позволи да го последвам вън от Елънсбърг и надолу по тихите пътища към дома му — малко бяло бунгало, заобиколено от огромни дървета и безкрайното чисто небе.

Спирам двигателя. Обгръща ме тишина, от онзи вид, който се среща само в планините, в спящите долини и равнини. Струва ми се, че някой тъкмо е вдигнал възглавницата от лицето ми и ми е позволил да дишам отново.

Той вече е излязъл от пикапа. Едро овчарско куче се търкаля в краката му. От лицето му се излъчва кротко удоволствие, което изличава остротата на годините. Наблюдавам го как гали меките уши на кучето и ме полазват тръпки. Кожата ми гори като при първата ми среща в гимназията. Никога не съм мислила, че отново мога да се чувствам по същия начин. Грабвам чантата си и излизам от колата. Ще го накарам да забрави за кучето дори и да е само за тази нощ.

Следвам го по черния път и изминавам няколкото крачки до верандата. Възвърнал каменната си физиономия, той ми отваря вратата и ми махва да вляза вътре. Минавам покрай него притеснено като неканена гостенка. Честно казано, не мислех, че ще стигна дотук. Той шофираше към дома си толкова бързо, че ми се наложи да го преследвам през по-голямата част от пътя.

— Седни — покани ме.

Настанявам се на вехто кафяво канапе, а той закача шапката си и прокарва ръце през косата си. Без широката периферия част от строгостта му се губи. Избърсва ръце в джинсите си и се вторачва в пода. Ботушът му разтърква нещо невидимо. Нервен ли е?

— Бира?

Кимам и той изчезва в кухнята. Седя възпитано около минута, после решавам, че ми е предоставил шанса да се поогледам наоколо. Какъв човек е? Обикалям стаята и търся отговори. Е, не е глупав. Библиотечката до телевизора е претъпкана. Прокарвам пръсти по кориците: Пиншон и Керуак седят до Маккарти. Под тях има лавица с дебели технически ръководства по земеделие. По избелелите кремави стени висят плакати — селски пейзажи, снимка на Анзел Адамс на Скалистите планини. Но няма негови снимки, всъщност няма абсолютно нищо лично. Все още не знам нищо за него, освен това, че ме иска тук. Ако има мерак да ме чука, не е проявил интерес досега.

— Четеш ли?

Той стои до вратата с бирите в ръка. Лицето му изглежда развеселено. Е, не мога да се престоря, че не зяпах наоколо.

— Вече не много. Отървах се от повечето си неща, когато ми се наложи да се преместя. Книгите изчезнаха първи.

Той не отговаря. Копнея разговорът ни да продължи и вадя едно от ръководствата от библиотеката.

— „Ръководство за световните реколти и добитък“? Това леко четиво ли е?

— Не чета леки книги.

Остави бирите на масата. Изглежда, че разговорът за книгите е приключил. Отпускам се обратно на канапето. Той се връща до вратата и отпива от бирата. Очите му не ме напускат и за миг. Пия притеснено. Струва ми се, че ме преценява и оглежда, както би постъпил с кон, преди да реши дали си струва да го поязди.