Чтение онлайн

Такъв човек се оказа Юлиян — не можеш да разбереш къде е силата му: на външност — нищо особено, а по душа… как да ви кажа — такива хора на мен не са ми ясни и си мисля, че един само бог може да ги разбере!

Тъй или иначе, «контрата» — както казват на жаргонен език — остана у дъщеря ми и това ще горчи на душата ми цял живот.

По отношение на Юлияна жена ми и дъщеря ми се оказаха лапнишарани от най-висока класа, те се прехласнаха по младия човек, видяха в него като че ли някакъв принц от приказките, надарен щедро от природата с всичките най-възвишени човешки добродетели. Откак дъщеря ми започна да

го кани на гости и да ходи с него на разходки, на кино и разни ми концерти — той се превърна за нас, на обяд и на вечеря, в една постоянна тема на разговори и обсъждания. И така започна някъде около средата на последния курс — и двамата се дипломираха, той за инженер и физико-математик, тя — за архитектка.

И аз изпаднах в ролята на лапнишаран. Може би бях заразен от общата атмосфера, която витаеше в нашия дом, кой знае! Лично на мене най-много ми допадаха скромното му държане, трудолюбието му и особено — голямата му перспективност. С трудолюбието и с математическите си способности той можеше да стане голям човек. Виждах го като бъдещ началник на отделението по «роботика» при Министерството на машиностроенето или като генерален директор на някое смесено външнотърговско дружество.

Когато се дипломира по двете си специалности, аз му предложих да го назнача за помощник-началник на отдел при нашето министерство. Оттук щеше да се заизкачва най-триумфално било по посока на роботиката, било към смесеното външнотърговско дружество.

Научната дейност не беше кой знае каква перспектива, тя извежда най-много до професорска катедра, а пък професори у нас — колкото щеш! И колко получава един професор? — за една лада трябва да събира пари година и половина, при положение, че през това време не харчи нито грош.

Друго нещо е генералният директор на смесено външнотърговско предприятие. Командировки, пътувания в чужбина, представителност, сключване на сделки за милиони левове — «тук ли си, сама ли си», както се казва…

Но и роботиката не беше за изхвърляне. Един ден Юлиян щеше непременно да стане зам. — министър като моя милост, защото бъдещето в промишлеността е в автоматизираните системи от най-висш порядък в роботите. Роботиката е водещо направление и най-много се поощрява, току някой ден му дали автономност и го превърнали от «управление» в министерство!..

Такива мисли ми се мяркаха, защото, както трябваше и да се очаква, дъщеря ми лапна въдицата и аз, волю-неволю, трябваше да мисля за бъдещето на своя зет. Пък и за бъдещето на дъщеря си. И тя беше хубавица, и на външност не му отстъпваше. А за възпитанието й бих се погрижил отрано — имаше обноски, учеше пиано, говореше руски сравнително добре. Но архитектурата за жената е до време — докато се появят на свят малките и захванат да я дърпат за полата. Тогава — или сбогом на професията, или професията започва да се превръща на бреме, под чиято тежест семейството скърца и се пука по шевовете.

Но когато взех да разговарям с Юлиян по тия въпроси, макар и по-издалече, направо ми се зави свят. Ей богу; за превелика моя изненада, той се оказа непрактичен човек и с много вятърничави идеи в главата си. За министерството не даваше и да се изговори.

— Чиновник ли? В никакъв случай! — смееше се той и ме разглеждаше със странните си очи, сякаш бях някакъв музеен експонат. — Не продумвайте

такова нещо, защото ще избягам през девет земи в десета. Хе-хе!

— Тогава?

— Тогава — в производството и в науката! — отвръщаше той.

— А как виждаш тази работа?

— Като взема дипломите си, тогава ще мисля. Инженерство и хонорувано преподаване на астрономия или в най-лошия случай — висша алгебра! Ще видим! Блазни ме електрониката. По-специално — микроелектрониката. Оная вечер сънувах един много чуден сън.

— Какъв сън? — надава ухо жена ми.

— По микроелектроника ли? — хиля се мрачно аз.

— По микроелектроника! — усмихва се Юлиян на жена ми. — Представете си: събуждам се и до леглото си виждам — знаете ли какво?

— Какво? — пита дъщеря ми и в очите и се четат едновременно няколко израза, всичките — в полза на микроелектрониката.

— До леглото ми стои едно същество с форма на чадър, но с четири дръжки и всяка дръжка прилича на човешки крак, поставен на ролкова кънка. Върху гърба си, покрит с матирана поцинкована ламарина, за да не блести, съществото носеше разни кутийки, термуси и прочие подобни прибори, закрепени като на маса, която се намира върху подвижно транспортно средство.

— Интересно! — казва жена ми.

— Много е интересно! — кима и Юлиян. — Но за да разберете този сън, аз трябва да ви разкажа една малка предистория. Както Вера знае, аз още живея при едни самотни старци, баба и дядо, и замествам, така да се каже, сина им, който все още се бави някъде из Либия. Ходя на пазар, купувам им мляко и хляб, сиренце, понякога и по един-два чифта кренвирши или по едно пакетче виетнамско кафе. А вечер играя с тях на домино и те забравят, че са забравени от сина си, а като че ли и от целия свят. Ето че сега аз все по-рядко ходя при моите старци, а може би — добър е господ, да заживея за по-дълго на друго място и тогава те ще останат в своята мансарда съвсем сами.

При тия си думи Юлиян погледна многозначително дъщеря ми, а тя храбро издържа погледа му, но малко нещо се поизчерви.

— И така — продължи Юлиян — аз се пробуждам и виждам съществото до леглото си, но сякаш не съм аз, ами съм старецът, тоя нещастен самотен човек, за който ви разправих. Такива неща стават насън, да се пробудиш като друг човек. Нали?

— О, да! — каза жена ми. — И е мене се е случвало насън!

— Виждате ли? Та съществото, значи, ми заговори съвсем по човешки, но както може да се предполага — с металически глас: «Не тъгувайте, приятелю! — каза то. — На живота трябва да се гледа весело до последния миг. Аз ще замествам вашия Юлиян.»

— Ти ли? — рекох му. — Хайде не ме разсмивай! Какво можеш да правиш?

«Мога да правя някои неща по-добре, отколкото ги правеше Юлиян.»

— Виж го ти самохвалкото! — заканих му се с глава. — Не бива да се сравняваш с Юлиян. Няма друг като Юлиян.

«Е, да! — каза съществото. — Но чуйте по-напред какво мога да върша, пък тогава си съставяйте мнение за мен. Мога например да ида до телефона и да набера номера, който вие ще означите ей върху тази клавиатурка на гърба ми!»

— О! — рекох. — Ние с бабата отдавна не помним никакви номера, пък и отдавна са престанали да ни търсят други хора, телефонът ни е ням. Тъй че нямаме нужда от телефонни услуги. Друго какво можеш?