Чтение онлайн

Адвокатът трябваше да бъде тяхната връзка, техният мост към вътрешността на Тръмбъл. За един милион долара смятаха, че могат да му имат доверие. Нямаха план за внезапното му бягство. Сега бързо трябваше да го съставят.

— Трябва ни човек в затвора — каза Теди.

— Почти сме уредили това — отвърна Девил. — Работим с Министерството на правосъдието и с Бюрото по затворите.

— Почти?

— Ами като се има предвид какво се случи днес, мисля, че ще успеем да вкараме там свой човек

след четирийсет и осем часа.

— Кой е той?

— Казва се Аргроу, работи за ЦРУ от единайсет години, трийсет и девет годишен с добри препоръки.

— Каква ще бъде версията му?

— Той ще бъде прехвърлен в Тръмбъл от федерален затвор на Вирджинските острови. Документите му ще бъдат подписани от Бюрото тук, във Вашингтон, за да няма въпроси от началника на Тръмбъл. Аргроу ще бъде поредният поискал прехвърляне затворник.

— А той готов ли е да се включи в играта?

— Почти. Дай ми четирийсет и осем часа.

— Действай веднага.

Девил си тръгна, за пореден път натоварен с трудна задача, която трябваше да бъде изпълнена незабавно.

— Трябва да разберем колко знаят — промърмори Теди.

— Да, но няма причина да смятаме, че подозират нещо — отвърна Йорк. — Чел съм цялата им поща. Нищо не показва, че се интересуват особено силно от Кониърс. Той е само една от потенциалните им жертви. Подкупихме адвоката, за да му попречим да следи пощенската кутия на Кониърс. Сега той е на Бахамите, напива се с неговите пари и не представлява заплаха.

— Все пак ще се отървем от него — заяви Теди. Не беше въпрос.

— Разбира се.

— Ще се чувствам по-добре, когато го елиминираме.

Един пазач с униформа, но без оръжие, влезе в юридическата библиотека през късния следобед. Първо откри Джо Рой Спайсър, който беше до вратата на стаичката за консултации.

— Началникът иска да ви види — каза пазачът. — Теб, Ярбър и Бийч.

— За какво става въпрос? — попита Спайсър. Той четеше стар брой на „Поля и потоци“.

— Не е моя работа. Иска да идете веднага.

— Кажи му, че сме заети.

— Нищо подобно няма да му казвам. Да вървим.

Последваха го до административната сграда, като по пътя към тях се присъединиха други пазачи, докато накрая от асансьора излезе истинска свита и се строи пред секретарката на началника. Но само тя успя някак си да придружи Братята до големия кабинет, където ги чакаше Емит Брун. Когато тя излезе, той каза рязко:

— От ФБР ми съобщиха, че адвокатът ви е изчезнал.

Тримата не отговориха, но всеки веднага се замисли за сметката им в банката.

— Изчезнал е тази сутрин и е откраднал някакви пари. Не ми казаха подробности.

Чии пари, искаха

да попитат Братята. Никой не знаеше за тайната им сметка. Дали Тревър не беше откраднал нещо от някой друг?

— Защо ни казвате всичко това? — попита Бийч.

Истинската причина беше, че от Бюрото по затворите във Вашингтон наредиха на Брун да съобщи на тримата последните новини. Той обаче отвърна:

— Просто за да знаете в случай, че искате да му се обадите.

Те бяха уволнили Тревър предишния ден и още не бяха съобщили на управата на затвора, че той вече не ги представлява.

— Какво ще правим без адвокат? — попита Спайсър, като че ли светът се беше свършил.

— Това е ваш проблем. Честно казано, според мен вие сте получили толкова правни съвети, че ще ви стигнат за много години напред.

— Ами ако ни се обади? — попита Ярбър, макар прекрасно да знаеше, че Тревър никога повече няма да ги потърси.

— Съобщете ми незабавно.

Те обещаха да го направят. Каквото кажеше началникът. Той ги пусна да си вървят.

Бягството на Бъстър се оказа по-просто от отиване до кварталното магазинче. Изчакаха до следващата сутрин, когато закуската свърши и повечето затворници се заеха с работата си. Ярбър и Бийч излязоха навън, отидоха на пистата и почнаха да обикалят на двеста метра един от друг, така че единият винаги виждаше затвора, докато другият наблюдаваше горите в далечината. Спайсър обикаляше около баскетболното игрище и следеше за пазачи.

Бъстър бучеше с машината си за плевене и бавно се приближаваше към пистата. Спря, за да изтрие потта от лицето си и да се огледа. От петдесет метра разстояние Спайсър чу как моторът угасна. Обърна се и даде на момчето знак да побърза. Бъстър отиде до пистата, настигна Ярбър и повървя с него няколко крачки.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Ярбър.

— Абсолютно. — Момчето изглеждаше спокойно и хладнокръвно.

— Тогава давай. Побързай. И спокойно.

— Благодаря, Фин.

— Гледай да не те хванат, синко.

— За нищо на света.

На завоя Бъстър продължи да върви, извън пистата, през прясно окосената трева, измина стотина метра до някакви храсти, а после се скри. Бийч и Ярбър го видяха как изчезва, а после се обърнаха, за да гледат затвора. Спайсър спокойно вървеше към тях. Нямаше признаци на безпокойство из дворовете, спалните или другите сгради на охраняваната територия. Не се виждаха никакви пазачи.

Изминаха пет километра, дванайсет обиколки, с умерено темпо, а когато им омръзна, се прибраха в хладната си стаичка, за да си починат и да чуят новината за бягството. Щяха да минат часове, преди да се разбере.