Чтение онлайн

Лейк отвори куфарчето си и извади малка кожена папка с личните си картички за кореспонденция. Те бяха с размери десет на петнайсет сантиметра, с цвят на слонова кост. В горната част с тънки староанглийски букви беше изписано името му. Лейк извади дебела старинна писалка „Монблан“ и написа кратко писмо до съквартиранта си от колежа, който сега беше професор по латински в малък тексаски университет. После написа благодарствена бележка до водещия дебата и едно писмо до координатора си в Орегон. Лейк обичаше романите на Том Кланси. Току-що беше прочел последния и писа на автора колко го е харесал.

Понякога писмата му ставаха по-дълги и

затова Лейк имаше и картички в същия цвят и размер, но без името му. Огледа се, за да се увери, че всички спят дълбоко, а после бързо написа на една:

Скъпи Рики,

Смятам, че е най-добре до прекратим кореспонденцията си. Пожелавам ти успешно лечение.

Искрено твой, Ал

Пъхна картичката в чисто бял плик. Адреса на клиниката „Аладин Норт“ написа по памет. После се върна към персонализираните си картички и надраска няколко благодарствени писма до големи дарители. След двайсетото писмо умората най-накрая го надви. Картичките още стояха пред него, а лампата за четене още светеше, когато той се поддаде на изтощението и след минута вече спеше.

След по-малко от час го събудиха изплашени гласове. Светлините бяха включени, хората се движеха напред-назад, а в самолета имаше пушек. Откъм пилотската кабина бръмчеше силно някаква аларма и щом се спомни, Лейк си даде сметка, че носът на боинга е насочен надолу. Скоро настъпи пълна паника, отгоре се спуснаха кислородните маски. След като години наред бе гледал разсеяно как стюардесите правят рутинни демонстрации преди излитане, сега наистина трябваше да използва проклетата маска. Сложи я на лицето си и вдиша дълбоко.

Пилотът съобщи, че ще кацнат аварийно в Сейнт Луис. Лампите примигаха и някой изпищя. Лейк искаше да обиколи самолета и да успокои всички, но маската не можеше да се движи с него. Отзад имаше двайсетина репортери и още толкова агенти на тайните служби.

Може би там не се бяха спуснали кислородни маски, помисли си той и се почувства виновен.

Пушекът се сгъсти, а светлината помръкна. След началото на паниката Лейк успя да помисли рационално, макар и само за няколко секунди. Бързо събра картичките и пликовете. Писмото до Рики привлече вниманието му дотолкова, доколкото да го пъхне в плика, адресиран до клиниката. Лейк го запечата и пъхна папката обратно в коженото си куфарче. Светлините отново примигнаха, а после окончателно угаснаха.

Пушекът изгаряше очите им и топлеше лицата им. Самолетът се спускаше стремително. Откъм пилотската кабина виеха сирени и звъняха аларми.

Това е невъзможно, каза си Лейк, като стисна страничните облегалки. Аз ще бъда избран за президент на Съединените щати. Спомни си за Роки Марчиано, Бъди Холи, Отис Рединг, Търман Мънсон, сенатор Тауър от Тексас и Мики Лиланд от Хюстън, който му беше приятел. А също и за Джон Кенеди Младши и Рон Браун.

Изведнъж въздухът стана студен и пушекът бързо изчезна. Бяха на по-малко от три хиляди метра надморска височина и пилотът някак беше успял да проветри пътническия салон. Самолетът възстанови хоризонталното си положение, а през прозорците се виждаха светлините на земята.

— Моля продължавайте да използвате кислородните маски — обади се пилотът в тъмнината. — Ще се приземим след няколко минути. Кацането би трябвало да бъде нормално.

Нормално ли? Сигурно се шегува, помисли си Лейк. Трябваше да

намери най-близката тоалетна.

Пътниците постепенно се поуспокоиха. Малко преди самолетът да докосне земята, Лейк видя проблясващите светлини на стотина линейки. Машината подскочи леко, както обикновено при кацане, а когато спряха в края на пистата, аварийните врати се отвориха.

Хората хукнаха към изхода и след минути бяха поети от спасителите и отведени до линейките. Огънят в багажното отделение на боинга продължаваше да се разпространява. Докато Лейк бягаше от самолета, срещу него тичаха пожарникари. Изпод крилата излизаше пушек.

— На косъм се отървахте, сър — каза един лекар, докато се отдалечаваха от самолета. Лейк стисна куфарчето с писмата си и за пръв път замръзна от ужас.

Злополуката и последвалият задължителен шум в медиите вероятно не увеличиха особено популярността на Лейк, но все пак бяха нещо. Кандидат-президентът присъстваше в сутрешните новини по всички канали — първо говореше за решителната си победа в дебата с губернатор Тари, а после разказваше подробности за онова, което би могло да бъде последният му полет.

— Мисля, че известно време ще пътувам с автобус — заяви той с усмивка. Използваше възможно най-много шеги и се държеше, сякаш нищо особено не се беше случило. Членовете на екипа му бяха на друго мнение и разказваха как са дишали кислород в тъмнината, докато димът се е сгъстявал и сгорещявал. Репортерите на борда също с готовност описваха подробно преживения ужас.

Теди Мейнард гледаше всичко това от своя бункер. Трима от хората му бяха пътували със самолета, а един от тях му се беше обадил от болницата в Сейнт Луис.

Не знаеше какво да мисли за злополуката. От една страна, той още вярваше, че Лейк трябва да стане президент. От това зависеше сигурността на нацията.

От друга страна, една катастрофа не би била фатална. Лейк и неговият двоен живот щяха да изчезнат. Едно тежко главоболие по-малко. Губернатор Тари беше научил от първа ръка какво означават неограничените пари. Теди можеше да сключи сделка с него навреме за победа на изборите през ноември.

Само че Лейк още беше жив, и то по-силен отвсякога. Загорялото му лице беше на първа страница във всички вестници и в едър план пред всяка камера. Кампанията му напредваше по-бързо, отколкото Теди беше мечтал.

Защо тогава в бункера беше толкова тревожно? Защо Теди не празнуваше?

Защото още не беше решил проблема с Братята. А не можеше просто да започне да убива.

Екипът в отдел „Документи“ използваше същия лаптоп, на който бяха напечатали последното писмо до Рики. Този път то беше сътворено от самия Девил и одобрено от мистър Мейнард. И гласеше:

Скъпи Рики,

Много се радвам за дома в Болтимор. Дай ми няколко дни и ще ти намеря работа на пълен ден. Ще бъде нещо административно и заплатата няма да е голяма, но като начало не е зле.

Предлагам да караме по-бавно, отколкото ти искаш. Евентуално да обядваме някъде и да видим как ще тръгнат нещата. Не обичам да прибързвам.

Надявам се, че си добре. Другата седмица ще ти пиша с повече подробности за работата. Имай търпение.

Всичко най-хубаво, Ал