Чтение онлайн

В стаята на адвокатите не се извършваше кой знае каква юридическа дейност. Спайсър все още беше погълнат от разпределението на точките в Баскетболните мачове. Повечето затворници се радваха на гостите си. Спайсър едва търпеше своя.

— Снощи ми се обади братът на Джеф Дагет — каза Тревър. — Момчето от Корал Гейбълс.

— Познавам го — отвърна Спайсър, като благоволи да свали вестника, защото на хоризонта се задаваха пари. — Осъден на дванайсет години за сделка с наркотици.

— Точно така. Брат му твърди, че някакъв бивш федерален

съдия в Тръмбъл прегледал документите му и казал, че може да успее да свали няколко години. Този съдия поискал заплащане и Дагет се обадил на брат си, който пък се обади на мен. — Тревър свали омачканото си синьо сако и го метна на един стол. Спайсър намери вратовръзката му за отвратителна.

— Колко могат да платят?

— Вие споменавали ли сте някаква сума? — попита Тревър.

— Бийч може и да е говорил, не знам. Ние гледаме да взимаме по пет хиляди за по-съществено намаляване на присъдата — каза Спайсър, като че ли беше практикувал наказателно право във федералните съдилища години наред. Всъщност беше влизал в съдебна зала единствено в деня, когато го осъдиха.

— Знам — каза Тревър. — Не съм сигурен, че могат да платят пет хиляди. Момчето не е могло да си позволи адвокат.

— Тогава измъкни колкото можеш, но искам поне хиляда предплата. Момчето не е лошо.

— Ставаш мекушав, Джо Рой.

— Не, ставам по-стиснат.

Така си и беше. Джо Рой беше мениджърът на Братята. Ярбър и Бийч имаха таланта и образованието, но бяха твърде унизени от падението си, за да хранят някакви амбиции. Спайсър, който нямаше образование и не притежаваше почти никакъв талант, беше достатъчно манипулативен, за да следи работата на колегите си. Докато те тънеха в мрачни мисли, той мечтаеше за славното си завръщане.

Джо Рой отвори една папка и извади оттам чек.

— Искам да внесеш в сметката тези хиляда долара. Те са от тексаския ни кореспондент Къртис.

— Богат ли е?

— Мисля, че да. Започваме да притискаме Куинс от Айова. — Джо Рой извади красив виолетов плик, добре запечатан и адресиран до Куинс Гарб в Бейкърс, Айова.

— Колко ще му искате? — попита Тревър, като пое плика.

— Сто хиляди.

— Уха, не си поплювате.

— Той ги има и ще ги плати. Обяснил съм му как да ги преведе. Уведоми банката.

През двайсет и три годишната си практика като адвокат Тревър никога не беше получавал хонорар от порядъка на трийсет и три хиляди долара. Сега изведнъж можеше да види тези пари, да ги докосне. Без да иска, вече започваше да ги харчи наум — хиляди долари за разнасяне на пощата.

— Смяташ ли, че наистина ще стане? — попита той, докато мислено плащаше дълга си в „Питс Бар“ и внасяше чека си в МастърКард. Щеше да кара същата кола, любимия си фолксваген костенурка, но щеше да се бръкне за климатик.

— Разбира се, че ще стане — отвърна убедено Спайсър.

Имаше още две писма, написани от Ярбър от името на младия Пърси. Тревър ги взе с нетърпение.

— Тази вечер „Арканзас“

ще гостуват на „Кентъки“ — каза Спайсър, като се върна към вестника си. — Залозите са едно към четиринайсет. Какво мислиш?

— И повече може. „Кентъки“ са много силни на свой терен.

— Залагаш ли?

— А ти?

Тревър имаше букмейкър в „Питс Бар“ и макар да залагаше рядко, се беше научил да следва залозите на съдия Спайсър.

— Ще заложа стотачка на „Арканзас“ — каза Спайсър.

— Аз също.

Играха блекджек половин час, като Линк от време на време поглеждаше вътре и се мръщеше неодобрително. Картите бяха забранени по време на посещения, но на кого му пукаше? Джо Рой играеше усърдно, защото се готвеше за бъдещата си кариера. В стаята за отдих любимите игри бяха покер и джин руми и затова Спайсър трудно си намираше противник за блекджек.

Тревър не беше особено добър, но винаги беше готов да играе. Според Спайсър това беше единственото му положително качество.

Обявяването на кандидатурата беше тържествено, като при победа — от тавана бяха спуснати знамена, а хангарът се огласяваше от духова музика. Всички четири хиляди работници в „Трилинг“ бяха задължени да присъстват. За повдигане на бойния дух им бяха обещали допълнителен ден отпуска. Това означаваше осем часа при средна надница от 22.40 долара на час, но шефовете бяха спокойни, защото бяха открили своя човек. Набързо издигнатият подиум също беше украсен със знамена и с всички възможни важни клечки от компанията, които се усмихваха широко и ръкопляскаха гръмко, докато музиката подлудяваше тълпата. Три дни по-рано никой не беше чувал за Арън Лейк. Сега той беше техният спасител.

Определено изглеждаше като кандидат-президент. Един консултант беше предложил лекото подстригване, а друг — тъмнокафявия костюм. Само Рейгън умееше да носи кафяви костюми и беше спечелил две съкрушителни изборни победи.

Когато Лейк най-сетне се появи и закрачи уверено по сцената, като стискаше енергично ръцете на корпоративни босове, които никога повече нямаше да види, работниците изпаднаха в екстаз. Музиката беше внимателно усилена от тонрежисьора, нает от Лейк заедно с екипа му за двайсет и четири хиляди долара за една вечер. Парите не бяха от значение.

Балоните падаха като манна небесна. Някои бяха пукнати от специално помолени работници и за няколко секунди в хангара беше шумно като при първата вълна на наземна атака. Гответе се. Гответе се за война. Гласувайте за Лейк, докато не е станало късно.

Директорът на „Трилинг“ го прегърна, сякаш бяха съученици, макар всъщност да се бяха срещнали за първи път един час по-рано. После излезе на подиума и изчака шумът да утихне. Като се водеше от бележки, получени предишния ден по факса, той започна надълго и нашироко да представя бъдещия президент Арън Лейк. По даден знак аплодисментите го прекъснаха пет пъти преди края на речта му.